Шестото покварено дете [bg]

Майката се приближи. Бащата вървеше след нея. Тя огледа голата глава на Клозовски:

– Сигурен ли си в това?

Клоз кимна.

– Прерових всички бази данни и смених абсолютно всяко късче информация за всички ни – чак до старите ни снимки от шофьорските книжки. Телата, които им оставихме, съвпадат с живота ни досега. Светът е напълно убеден, че сме мъртви. Всички освен Ансън, когото обаче вече не могат с пръст да го пипнат, след като го съдиха веднъж.

– Сега, когато всички, свързани с „Бекпейдж“, са или мъртви, или са се покрили, тези няколко бивши техни служители, чиито самоличности ти така любезно размени с нашите, няма да липсват на никого – каза бащата.

– Полицията и ФБР са затънали толкова яко, че ще направят всичко това да бъде забравено колкото може по-скоро. Никой няма да рови повече.

Клозовски взе от мустанга няколко пакета, всеки с етикетче е различно име. Остави два върху тавана на колата и подаде другите на хората около себе си.

– Това са новите ви документи и кредитни карти. Банковите сметки и кредитната ви история са чисти. Уредил съм всеки от нас да е клиент на няколко банки. Паричните средства са благодарение на авоарите на „Бекпейдж“. Обрах ги до шушка. – Той погледна към майката. – Като ги прибавим към парите, които ти и Лиса Картър взехте от Талбът навремето, имаме почти по милион долара всеки.

Изглеждаше невъзможно, но усмивката на Винсънт стана още по-широка.

Бащата измъкна малко шишенце „Джеймисън“ от задния си джоб.

– Искам да вдигна наздравица.

– Аз не пия – каза Бишъп.

– Днес пиеш, сине.

Бащата разви капачката и вдигна бутилчицата. Устните му се извиха в усмивка, докато наблюдаваше сина си.

– Ти изчисти боклука, шампионе. Око за око. – Погледът му обходи лицата на Клозовски, Винсънт и майката. – Всички вие. Изключително съм горд.

Той надигна шишето към устните си, отпи дълга глътка, след което го подаде на Бишъп.

Бишъп се взря в уискито, което блестеше по гърлото на бутилката. Подаде я обратно на бащата:

– Подръж я за момент.

Бръкна в джоба си, извади лист хартия и го разгъна. Вдигна рисунката така, че и останалите да я виждат. От листа ги гледаше момиче на около четиринайсет, облечено в червен пуловер, с палава лека усмивка и блясък в очите.

– Оригинал от Пол Ъпчърч. Мейбъл Маркел.

– Знаеш, че това е Теган, нали? – подметна Винсънт, наблюдавайки с усмивка рисунката. – Винаги си е падал по нея.

Бишъп кимна. Извади от джоба си запалка и подпали ъгълчето на листа. Държа рисунката колкото можа. Останалите наблюдаваха мълчаливо как огънят пълзи по хартията, превръщайки цветния образ в черна пепел, мигновено понасяна от вятъра. Бишъп хвърли последното късче на земята и го остави да догори. Мина почти минута, преди да заговори отново. Взе бутилката от бащата и я задържа до гърдите си.

– За онези, които изгубихме по пътя. Пол Ъпчърч и Лиса Картър. Паметта им ще е жива във всички нас.

Отпи и предаде шишенцето на останалите. За миг си помисли, че майката ще заплаче при спомена за госпожа Картър. Но тя никога не плачеше. Вместо това му се усмихна: