Входът за рая — платен

Беше само на девет години и за да вижда през стъклото, трябваше да си подложи възглавница. Макар че освен по възраст във всичко останало не беше дете, макар че никога не й бяха дали възможност да бъде дете, тя избра тази седалка точно като невръстна хлапачка. Ако престореният контрол е единственото, за което се сещаш, ако престорената свобода е единствената ти свобода, тогава е по-добре да имаш богато въображение и да се наслаждаваш на измислените си мечти. Защото това ще е единственото ти удовлетворение. Тя разтвори юмруците си и стисна волана толкова силно, че ръцете я заболяха. Лейлъни обаче не отпусна хватката.

Тя можеше да търпи старата Синсемила, да чисти след нея, да й се подчинява, доколкото подчинението не вредеше на нея и другите, да я съжалява, да изпитва към нея състрадание и дори да се моли за нея, но не можеше да я дари със съчувствието си. Ако изобщо имаше причини да й съчувства, тя не искаше да ги знае. Защото съчувствието би означавало да съкрати дистанцията, която й позволяваше да оцелее в това тясно пространство. Да симпатизира на нея би означавало да рискува да попадне във водовъртежа на хаос и ярост, самовлюбеност и разочарование. Да бъде придърпана и да попадне във водовъртежа Синсемила. Защото, по дяволите, дори и старата й майка да беше страдала като дете или по-късно, дори и страданията й да я бяха принудили да търси бягство и утеха в наркотиците, тя беше човек като останалите и беше свободна да избира какъв живот да води. Тя или имаше, или нямаше воля да откаже лошите си пороци и да се излекува от болката и страданието. И ако не си даваше сметка, че го дължи на самата себе си, поне трябваше да се чувства задължена пред децата си, които никой не беше питал дали искат да се родят със свръхестествени способности. Никой никога нямаше да види Лейлъни Клонк да прибягва до наркотиците, да се напива и да лежи в собственото си повръщано, в собствената си урина. Никой никога. Тя щеше да си остане мутант, но нямаше да прави представление за другите. Съчувствие към майка й беше твърде много, мили Боже, твърде много беше да се иска от нея. Нямаше да я удостои със съчувствие, щом цената за това беше да се откаже от скъпоценното убежище на сърцето си — това малко спокойно местенце, в което можеше да се уедини в най-трудни моменти, това вътрешно кътче, в което майка й не можеше да проникне и дори изобщо не съществуваше. Само там живееше последната надежда.