Входът за рая — платен

Престън беше наясно, че Лейлъни знае за убийството на Лукипела. Ако предварително не планираше да се отърве от нея в Айдахо или по-късно в Монтана, то със сигурност след обяда вече кроеше подобни планове.

Аленият залез се движеше на запад, изместван от идващия от изток нощен мрак. Над пустинята се издигаха завеси от кондензирана горещина, които караха пурпурните планини да мержелеят като във фантазиите на Синсемила.

Докато мракът постепенно запълни прозорците на караваната и в превозното средство стана тъмно, с изключение само на светещата в дневната лампа, старата Синсемила спря да мърмори, да се киска и започна да шепне на бога на слънцето или на други божества, които не бяха изобразени на тавана.

Идеята да сътвори биогравюра на ръката на дъщеря си се беше загнездила в дълбокото блато на нейния ум. Там семето щеше да поникне и в крайна сметка да се превърне в бурен.

Лейлъни се тревожеше, че майка й ще сложи нещо в млякото или портокаловия сок и ще я приспи. Представяше си как се събужда объркана и замаяна и вижда, че Синсемила е заета с „творението“ върху ръката й.

Потръпна, когато и последното късче светлина изчезна зад хоризонта. Макар че пустинната нощ беше топла, по гърба й полазиха леденостудени тръпки.

Ако майчиното тяло беше в мрачно настроение, може би породено от халюциногенните гъби или някоя опасна смес от медикаменти, може да реши, че обезчувствяването на ръката на Лейлъни ще намали авангардността на творбата. Или че е много по-интересно да „гравира“ нормалните части на тялото на дъщеря си. Тогава Лейлъни можеше да се събуди в агонизиращи болки, дори с надписи, изрязани върху лицето й.

Точно затова непрекъснато се шегуваше с всичко, правеше забавни подмятания. Както имаше весел и жизнерадостен смях, така имаше и тъмен, мрачен смях, който обаче я утешаваше. Ако тя някога не успее да се присмее на нещо или на някого и не може да намери повод за смях, значи тогава ще е съкрушена от страх и безнадеждност. Тогава няма да е от значение дали формално или физически е жива, защото дълбоко в душата си ще е мъртва.

Вече ставаше все по-трудно да намира повод за смях и ирония.

Налегнатата от наркотични халюцинации пчела-кралица още шепнеше. Шепнеше, но вече не лежеше на пода. Вече не гледаше към бога-слънце, а се беше свила на кълбо и сякаш говореше с два отделни гласа. Единият шепот определено си беше нейният, но вторият звучеше по-дълбоко, по-грубо и сурово, странно, като че ли тя общуваше с демон, който я беше обладал и говореше с нейния глас.

Седнала отпред с гръб към дневната, Лейлъни не можеше да чуе добре какво точно говори старата Синсемила. Само две думи, повтаряни многократно, се открояваха от цялата неясна тирада. Може би Лейлъни само си представяше тези две думи, като превеждаше за себе си дърдоренето през призмата на собствената си параноя. „Момичето“, сякаш шепнеше Синсемила, а после демонът повтаряше гърлено: „Момичето“.

По-скоро думите бяха плод на фантазията й, защото когато Лейлъни се вслушваше или когато се обърнеше към свитата като зародиш Синсемила, чуваше само безсмислено мърморене. Сякаш пчелата-кралица беше проговорила езика на насекомите или под влиянието на бога на гъбите говореше на непознати езици. И все пак, когато отново се обърнеше напред, когато мислите й отново се върнеха към Айдахо и към вариантите за самозащита, когато само подсъзнателно чуваше майка си, отново се носеха страшните думи: „момичето… момичето…“