Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Докато момичето не се надвеси, за да отвори бутилката, Синсемила сякаш не забелязваше, че си има компания. Тя даде бутилката, без да се съпротивлява, но се сви в ъгъла и вдигна ръце пред лицето си, сякаш за да се защити. По страните й изведнъж потекоха сълзи.
— Аз съм — каза Лейлъни и предположи, че майка й все още се намира в отнесеното си състояние, в някакъв измислен и нереален свят.
С изкривено лице и измъчен глас Синсемила се замоли:
— Не, недей, чакай, недей, недей… Аз само исках хляб с масло.
Докато наливаше текилата, ръцете на Лейлъни трепереха нервно и бутилката дрънчеше в чашата. Особено я изнерви думата „хляб“.
В случаите, когато Лейлъни се събуждаше и откриваше, че стоманената шина липсва, когато я принуждаваха да търпи унизителна и трудна игра, майка й страшно много се забавляваше, докато я гледаше как се мъчи. Синсемила обаче твърдеше, че „животът по-често те замерва с камъни, отколкото да ти поднася хляб с масло“. Тази сентенция винаги й се струваше като неотменна част от лудостта на Синсемила.
Свита на пода и вдигнала ръце, очевидно очакваща да я нападнат, Синсемила отново измоли:
— Недей, моля те, недей.
— Аз съм.
— Моля те, недей.
— Майко, аз съм, Лейлъни.
Не искаше да мисли, че майка й не е обзета от наркотични фантазии, че е затънала в капана на собственото си минало. Защото това щеше да означава, че някога тя се е бояла, страхувала се е, молела е за милост, но може би никога не я е получила. Това щеше също да означава, че е заслужавала не само ненавист, а поне малко съчувствие. Лейлъни често съжаляваше майка си. Съжалението й позволяваше да запазва сигурна емоционална дистанция. Но при съчувствието страданието беше еднакво и за едната, и за другата страна. Тя не можеше да прости на майка си до такава степен, че да изпитва съчувствие към нея.
Тялото на Синсемила трепереше и дори шкафовете тропаха. Тропането сякаш беше в ритъма на дишането й. Дишаше и издишаше рязко, като в същото време на пресекулки изричаше:
— Моля те, моля те, моля те. Само исках хляб. Хляб с масло. Малко хляб намазан с масло.
Лейлъни държеше чашата с текила с лед и лимон — точно както скъпата й майка я предпочиташе. Коленичи на здравото си коляно.
— Ето ти това, което искаше. Ето.
Лицето на Синсемила продължаваше да е скрито от пръстите й. Красивите й сини очи бяха замъглени от страх и уязвимост. Това не беше страхът от въображаеми чудовища, които понякога я спохождаха в халюцинациите, а ужас, който миналото не можеше да изтрие от паметта й, който разяждаше сърцето и ума й. Ужасен страх от някой изверг, който действително е съществувал.
— Само хляб с масло.
— Вземи, мамо, ето ти малко текила. — Гласът на Лейлъни също трепереше.
— Не ме удряй. Недей, недей.
Лейлъни настоятелно бутна чашата в ръцете на майка си.
— Ето ти проклетия хляб, ето го проклетия хляб с масло, мамо, вземи го. За Бога, вземи го!
Тя преди не беше крещяла на майка си. Това уплаши Лейлъни, защото разкриваше нейно вътрешно терзание, толкова силно, колкото досега не смееше да признае. Но шокът не беше достатъчен да върне Синсемила в реалността.
Момичето остави чашата между бедрата на майка си до бутилката с текила.
— Ето, вземи. Вземи. Ако повърнеш, ти ще чистиш.
После недъгавият крак на Лейлъни изведнъж отказа. Може би паниката блокира съзнанието й, когато чу майка си да плаче. Кухнята сякаш се сви и внезапно се превърна в тясна кутийка, не по-голяма от стаичка за изповеди. Притискащата клаустрофобия сякаш всеки момент щеше да принуди Синсемила да си признае греховете, а Лейлъни да приеме вътрешната болка и горчивината, толкова силни, че ако го стореше, щеше да загуби всякаква надежда и жажда за живот.
На момичето страшно много му се прииска да се махне от задушаващата я аура на майка си. Тя се хвана за дръжката на хладилника и се изправи. Завъртя се на недъгавия си крак, отблъсна се от хладилника и се устреми към предната част на „Лек вятър“, като че се намираше на борда на потъващ кораб.
Едва се добра и седна на седалката. Стисна юмруци и зъби. С големи усилия потисна сълзите си. Те можеха да разградят защитата й, която толкова й беше необходима в момента. Дишаше учестено и тежко. После — пак толкова трудно, но вече по-бавно и по-дълбоко, за да се успокои. Накрая успя да се овладее както много пъти преди, независимо от провокацията и разочарованието.
След няколко минути видя, че е седнала на шофьорската седалка. Беше я избрала инстинктивно заради илюзията за контрол, която даваше. В действителност не можеше да запали двигателя и да подкара караваната. Нямаше ключ.