Защитения
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-994
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Защитения». Краткое содержание книги:
Единадесетгодишният Арлен живее с родителите си в малък чифлик, на половин ден път от изолираното селце Потока на Тибит. Щом се спусне мрак над света, от земята се издига зловеща мъгла, която обещава сурова смърт за всеки, достатъчно глупав да застане на пътя й. Гладните ядрони – демони, които не могат да бъдат ранени от оръжията на смъртните – се материализират от изпаренията и тръгват на лов за човешка плът.
Залезе ли слънцето, хората остават без друг избор, освен да потърсят убежище в магии и заклинания и да се молят да издържат до сутринта, когато съществата ще се разпаднат отново. Животът на Арлен бива разбит от демонска чума, но в мъката си той успява да осъзнае, че страхът, а не демоните, осакатява човечеството. Вярата, че животът не се изчерпва единствено с постоянен страх, го кара да изостави сигурността на дома си, за да открие нов път.
– Ти каза, че според него, завръщането му го е накарало да се почувства истински щастлив за пръв път от двайсет години насам – възрази Лийша. – Звучи сякаш си е поживял повече през това кратко време, отколкото през годините прекарани в онази стаичка в дома на гилдията.
Роджър кимна, но очите му се навлажниха. Лийша притисна ръката му.
– Билкарките често виждат смъртта – каза му тя. – Никой, никой не отива при Създателя с изцяло приключени земни дела. На всички ни е отредено различно време, но въпреки това то трябва да ни е достатъчно.
– Просто сякаш хората, които прекосят пътя ми, си отиват много по-рано – въздъхна Роджър.
– Виждала съм твърде много хора да си отиват по-рано, без дори да са чували за Роджър Полухват – каза Лийша. – И за техните смърти ли смяташ да поемеш отговорността?
Роджър я погледна и тя бутна нова хапка в устата му.
– Няма да помогнеш на мъртвите, ако сам спреш да живееш от вина – каза тя.
***
Ръцете на Лийша бяха претрупани с чаршафи, когато вестоносецът пристигна. Тя пъхна писмото на Вика в престилката си, а другите остави за по-късно. Прибра прането, но в този момент до нея дотича момиче за да ù каже, че един от пациентите е изкашлял кръв. След това ù се наложи да намества счупена ръка и да преподаде урок на чирачките.
Преди да се усети, слънцето вече беше залязло, а всичките чирачки си бяха по леглата. Намали фитилите докато не получи мека оранжева светлина и направи една последна обиколка покрай редиците с легла, за да се увери, че пациентите са добре, преди да се качи на горния етаж за през нощта. Срещна погледа на Роджър, докато минаваше край него, и той я викна с жест, но тя се усмихна и поклати глава. Посочи го с пръст и събра длани, сякаш за молитва, после ги допря до бузата си и затвори очи.
Роджър се намръщи, но тя му намигна и продължи, тъй като знаеше, че няма да я последва. Той вече нямаше гипс, но се оплакваше от болки и слабост, въпреки че кракът му беше зараснал добре.
В дъното на стаята тя се отби, за да си налее чаша вода. Беше топла пролетна нощ и каната беше изпотена от кондензацията. Лийша разсеяно избърса пръсти в престилката си, за да ги изсуши, и чу шумоленето на хартия. Припомни си писмото на Вика и го извади, счупи печата с палец и наклони страницата към лампата, докато пиеше.
Миг по-късно изпусна чашата си. Не забеляза и не чу как се пръсна керамичният съд. Стисна здраво хартията и избяга от стаята.
***
Лийша хлипаше тихо в затъмнената кухня, когато Роджър я намери.
– Добре ли си? – попита той тихо, подпрян на бастуна си.
– Роджър? – подсмръкна тя. – Защо не си си в леглото?
Роджър не отговори и седна до нея.
– Лоши новини от дома? – попита той.
Лийша го погледна за момент и кимна.
– Онази настинка, която баща ми беше хванал? – попита тя и изчака Роджър да кимне, че си е спомнил, преди да продължи. – Изглеждаше сякаш се оправя, но се върнала с усложнения. Оказва се, че е било чревна зараза, която се предала от единия край на Хралупата до другия. Повечето изглежда се справили с нея, но по-слабите...
Тя отново започна да плаче.
– Някой, когото познаваш? – попита Роджър и се наруга, че го е казал. Разбира се, че го е познавала. В селцата всички познават всички.
Лийша не забеляза неволната му грешка.
– Моята менторка, Бруна – каза тя, а едрите сълзи капеха по престилката ù. – И още няколко човека, както и две деца, с които така и не успях да се запозная. Повече от дванайсет са общо и половината село все още е на легло. А баща ми е най-зле от всички.
– Съжалявам – каза Роджър.
– Не съжалявай вместо мен. Вината е моя – каза Лийша.
– Какво? – попита Роджър.
– Трябваше да съм там – каза Лийша. – От години не съм чирачка на Джизел. Обещах да се върна в Хралупата на дърваря, когато приключа с обучението си. Ако си бях спазила обещанието, щях да съм там и може би...
– Веднъж видях как в Крайгорско чревна зараза уби няколко човека – каза Роджър. – И тях ли би желала да сложиш на съвестта си? А може би и всички останали, които умират в този град, просто защото не можеш да се погрижиш за тях?
– Много добре знаеш, че не е същото – отвърна Лийша.
– Не е ли? – попита Роджър. – Сама каза, че не помагаш на мъртвите, ако откажеш да живееш заради вината си.
Лийша го погледна, очите ù бяха обли и влажни.
– Та, какво ще правиш сега? – попита Роджър. – Ще прекараш нощта в плач или ще започнеш да си стягаш багажа?
– Да си стягам багажа ли? – попита Лийша.
– Имам вестоноски преносим кръг – каза Роджър. – Можем да тръгнем за Хралупата на дърваря утре сутринта.