Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
Да не забравим и пълната луна. Ето я — леко и бързо се плъзга огледална изпод астраганените облачета, обагрени от браздулици с цвета на дъгата. Дивното светило глазира синкавите коловози на пътя, където всяка блеснала буца е подчертана от пламтяща сянка.
Съвсем омайно, съвсем безлюдно. Но аз какво правя сред тази стереоскопична феерия? Как съм попаднал тук? Като в тежък сън шейната се отдалечава и оставя сред страшните руски снегове моя двойник с американското палто, подплатено с вигон. Шейната се е изгубила; нейните звънчета са — единствено раковинният шум на кръвта в моите уши. Да бързаме вкъщи — отвъд спасителния океан! Обаче двойникът ми се бави. Тихо е, всичко е омагьосано от светлия диск над руската пустиня на моето минало. Снегът — той е истински на пипане; когато се навеждам, за да си гребна, половин век живот се изронва на мразовит прах между пръстите ми.
2
В гостната се появява газена лампа върху бял изваян пиедестал. Тя се приближава — и ето, спусна се. Ръката на Мнемозина — този път с памучната ръкавица на бюфетчика Алексей — я поставя, пълна догоре, с пламъче като перуника, насред кръглата маса. Увенчава я розов абажур с волани, околосветно украсен по коприната с полупрозрачни картинчици на зимни маркизки игри. Вратата към преходното кабинетче е отворена, оттам се лее жълт паркет през овалното огледало над дивана от карелска бреза (с всичко това неведнъж съм мебелирал детството на героите си). На тази маса рисуваме. Върху шкафчето в нишата е изгърбила лъскав гръбнак порцеланова маймуна с бледосив плод в ръката — тя страшно прилича на А. Ф. Кони70, захапал ябълка. Висулките на полилея току подрънкват, вероятно защото горе местят нещо в бъдещата стая на Mademoiselle. Старата Робинсън, която не понасям (но все пак е за предпочитане пред неизвестната французойка), оставя книгата и гледа часовника: натрупал е голям сняг и изобщо много неща очакват нейната заместничка.
Лилавият молив е станал толкова къс от честата употреба, че едвам го държа. Синият прокарва хоризонта на всяко море. Светлосиният е ужасно чуплив: клатещото се млечно връхче се крепи от една щръкнала тресчица. Зеленият със спирално движение произвежда липа — или дим от къщурка, в която се готви спанак. Жълтият е безнадеждно строшен. Оранжевият създава слънце, което залязва зад морския хоризонт. Червената огризка е може би още по-къса от лилавата. И от всички само белият молив е запазил девствената си дължина — докато не се досетих, че този албинос, който сякаш не оставя следи по хартията, всъщност е идеалното средство, защото, както го движа, мога да си въобразя незримото създаване на истински, възрастни картини без намесата на собствената ми детинска живопис.
Уви, и тези моливи раздадох на измислените деца. Как се е разляло всичко, как е избледняло! Не помня дали съм давал някому Бокс Първи, любимеца на икономката, надживял своята Лулу-Йокаста. Той спи на везаната възглавница в края на дивана. Побелялата му муцуна с дакелската брадавица до устата е мушната под бедрото, от време на време все още якият му гръден кош се надига от дълбока въздишка. Толкова е стар, толкова застлан отвътре със сънища за миризмите на миналото, че не помръдва, когато шейната с пътешественичката и шейната с нейния багаж пристигат пред къщи и екливият вестибюл с железните решетки се оживява. А толкова се надявах, че няма да пристигне!
3
Съвсем друго куче, не стайно, добродушният родоначалник на свирепото, но продажно семейство на договете-пазачи, пускани от веригата само нощем, изигра приятна за него роля в произшествието, което се случи може би още на другия ден след пристигането на Mademoiselle. Случи се така, че с брат ми Сергей бяхме оставени изцяло на нея. Мама непредвидливо бе заминала за няколко дни за Петербург — безпокояха я събитията през онази година, освен това чакаше четвърто дете и беше много нервна. Робинсън, вместо да помогне на Mademoselle да свикне с обстановката, дали също замина, или бе отстъпена на тригодишната ми сестра — момчетата и момичетата у нас се отглеждаха отделени както в старо време. За да изразим нашето недоволство, предложих на склонния да ме следва във всичко мой брат да повторим висбаденското си изпълнение, когато сред шумола на ярките сухи листа толкова успешно бяхме избягали на пристанището от мис Хънт, а сетне разправяхме врели-некипели на американките в рейнското параходче. Но сега вместо гиздава есен се ширеше снежна пустиня и не помня как си представях, че ще стигнем от Вира до гара Сиверска, където вероятно (както ми се струва сега, щом поровя в паметта си) съм имал намерение да се качим с брат ми на влака за Петербург. Това ставаше вече следобеда, току-що се бяхме върнали от първото си излизане навън с Mademoiselle и кипяхме от възмущение и омраза. Да се борим със слабо познатия ни език и на всичко отгоре да бъдем лишени от всичките си обичайни забавления — с това, както обясних на брат си, не можем да се примирим. Въпреки слънцето и тихото време тя ни накара да навлечем неща, които не обличахме и в най-големите виелици — някакви ужасни гамаши и качулки, които сковаваха движенията ни. Не ни позволи да газим из белите пухкави преспи на мястото на летните лехи, нито да се промъкваме под вълшебното бреме на елхите и да ги разтърсваме. La bonne promenad71, която тя ни беше обещала, се превърна в чинно ходене назад-напред по опесъчения сняг на градинската площадка. Щом се върнахме от разходката, я оставихме да пъхти и да си събува ботите в преддверието, а ние изтърчахме през цялата къща към противоположната веранда, откъдето наново изскочихме в двора, преценили вярно, че тя ще ни търси дълго из гардеробите и зад диваните на още слабоизвестните й стаи. Споменатият дог тъкмо изследваше близката преспа, но жълтите му очи ни забелязаха — и с радостни скокове той се присъедини към нас.
70
А. Ф. Кони (1844–1927) — юрист и общественик, автор на очерци и спомени. — Б.пр.
71
Чудесната разходка (фр.). — Б.а.