Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
— Капни малко на пръста ми. — Лейлъни протегна дясната си ръка, като предпочете да държи лявата, деформираната, по-далеч от настървената си майка.
Течността имаше лютива миризма и й се стори студена при допира с пръста й. Кожата й първо я засърбя леко, след което изтръпна и стана като гума.
Докато старата Синсемила я гледаше с кръвясал поглед както лисицата наблюдава нищо неподозиращ заек, Лейлъни остави химикалката и вдигна деформираната си ръка, като се престори, че я оглежда.
— Твоите рисунки са красиви, но аз си харесвам повече моята форма.
— Всяко дете се опитва да се опъва, да се съпротивлява. Дори и бебчето Лийни. Тя не иска да яде кейк с ром, за да не се напие, сбърчва нос, когато майка й се забавлява безобидно. Но дори и Лейлъни, госпожица Целомъдрие, трябва да бъде красива. Но Лейни не харесва моята рисунка. Че кое дете ще иска да има татуировка като майка си? И аз също не искам. Мамка му, тогава да вземем да се обличаме еднакво, да се фризираме еднакво, да ходим заедно на чаени партита, да правим кейкове за някакви глупави църковни благотворителни мероприятия. И най-накрая Престън ще трябва да ни застреля и да ни отърве бързо от мъките. Ти каква форма си измислила?
Все още оглеждаща ръката си, Лейлъни положи всички усилия да накара майка й да повярва, че двете са намерили общ език и се разбират чудесно.
— Не знам. Нещо уникално като изпъстрените крила на водно конче. Нещо изключително красиво, но екстравагантно. Нещо, което казва: „Майната ти, аз съм мутант и се гордея с това“.
Макар че е бясна, старата Синсемила успява да обуздае звяра в себе си, да потисне стихията на лудостта и да се престори на мила и ласкателна:
— Да! Дай да ти украсим пръста! Може би в теб все пак е останало нещо от мен, Лейлъни. Може би в жилите ти тече благородна кръв, макар и на пръв поглед да не се забелязва.
Движеха се със скорост сто километра в час. Слънцето над Невада безмилостно печеше зад планините. Хавайските танцьорки поклащаха бедра. Лейлъни и майка й се бяха свили до масата като палави тийнейджърки, обменящи си клюки за момчетата, грима и модата. Но в действителност обсъждаха как да инкрустират една вече и без това странна ръка.
Майка й беше привърженичка на труден и сложен проект: мръсни думи и фрази, красиво изрязани върху всеки пръст и върху дланта, разклоняващи се на лъчи към гърба на дланта.
Докато се преструваше, че сериозно е заинтересувана от идеята да превърне ръката си в живо табло за демонични рисунки, Лейлъни предлагаше различни алтернативи: сюжети с цветя, листа, египетски йероглифи, поредица от числа с магически свойства, взети от книгите на Синсемила по нумерология…
След близо четирийсет минути зловещ разговор те постигнаха единодушие поне за едно нещо — че уникалното платно, каквото представляваше ръката на Лейлъни, не трябва да се хаби напразно. Следователно беше необходимо подробно обмисляне и проучване. Ако Ричард Браутиган беше измислил и написал „В захарта на пъпеш“ през един летен следобед, Синсемила щеше да разбере словата му само от едно прочитане и нямаше непрекъснато да преоткрива все нови и нови мистерии в творбата. В продължение на няколко дни те щяха да обмислят всички варианти на проекта и да се консултират отново за дизайна.
Лейлъни дори даде име на новото изкуство „биогравюра“, което беше по-приятно за ухото от „обезобразяване“. Художникът в Синсемила се пробуди и тръпнеше пред авангардността на подобно занимание.
Опасността от голяма буря от страна на Синсемила беше избегната толкова успешно, че скъпата й родителка си прибра комплекта, без да употреби скалпела нито върху ръката на Лейлъни, нито върху собствения си грозен белег на предмишницата. Поне засега желанието й да реже беше преминало.
Желанието й да витае отново из облаците обаче не беше секнало. Отиде до хладилника и взе оттам един найлонов плик с пакетирани екзотични сушени гъби, които не се препоръчваха за употреба в салата.
Когато паркираха в къмпинга до един мотел-казино в Хоуторн, Невада, пчелата-кралица вече се намираше във фазата на халюцинациите. Тя лежеше на пода на дневната, вперила поглед в усмихнатия бог на слънцето на тавана, и разговаряше с него. Понякога му говореше на английски, понякога — на хавайски. В допълнение към мистичните и духовни проблеми, темите, които тя избираше за разговора, варираха от мнението му за новите музикални момчешки банди, дали приема достатъчно количество селен дневно до каква прическа би й отивала най-много.
Докато изгревът наближаваше, доктор Смърт прекрачи жена си, която дори и да я беше стъпкал, едва ли щеше да разбере, и излезе да вземе вечеря за тримата. Лейлъни остана в компанията на мърморещата, дърдорещата и кискащата се жена, както и с електрическите хавайски танцьорки, които продължаваха неуморно да се поклащат.