Кървав лабиринт
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървав лабиринт». Краткое содержание книги:
— Казва, че ще ми обясни по-късно, но не ми се е обадил до сега.
— Изпратих Пола с него. Виждал ли си я?
— Каза, че щяла да пообиколи днес следобед Темпъл Фийлдс и да показва снимки на Джак Андерсън, надявала се да открие нова следа. Не съм разговарял с нея, откакто излезе от тук тази сутрин.
Карол си пое дълбоко дъх. Беше очевидно, че ще избухне всеки момент.
— А ти какво правиш в момента?
— Проверявам фирмите, предлагащи ваканционни жилища, в чиито сайтове е влизал Азиз.
— Добре, продължавай — Карол влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си. После набра номера на Пола. Когато Пола се обади, Карол каза:
— Пола, ти беше ли с Тони, когато се е обадил на Кевин тази сутрин?
— Да, бях — отвърна Пола предпазливо.
— А можеш ли да ми обясниш защо му е хрумнало да предупреждава мой подчинен, че може да бъде отровен, без да е казал каквото и да било на мен?
След кратко мълчание Пола отвърна:
— Знаеше, че сте на работна среща, а според него въпросът беше спешен.
— И защо според него някой иска да отрови Кевин?
— Ако трябва да отговоря накратко — защото Кевин е завършил гимназията в Харистаун и кара ферари.
Карол започна да масажира полека затворените си клепачи. Молеше се зародилата се току-що болка в главата да си отиде така бързо, както се беше появила.
— А дали един по-подробен отговор би звучал по-смислено? — осведоми се тя.
— Вчера, когато разговарях със Стив Мотисхед, той каза, че като ученик Андерсън си бил съставил списък с цели за бъдещето. Като онази история с Майкъл Хезълтайн, който искал да стане премиер, нали се сещате?
— Продължавай.
— Той си спомни няколко точки от списъка. Искал да има къща на Дънелм Драйв, да спечели милион, докато навърши трийсет години, да кара ферари. Когато разказах на Тони за списъка, той реши, че именно това свързва жертвите, както и фактът, че всички са учили в „Харистаун“. После си спомни, че Кевин има ферари. И му се обади.
— А не ти ли се струва, че това е било малко прибързано? Малко необмислено?
Този път мълчанието се проточи.
— И двамата си казахме, че покритото мляко котки не го лочат, шефе.
Името на Дон Мерик изплува в надвисналото над тях мълчание.
— Благодаря, Пола. Ще поговоря с Тони. Знаеш ли къде е той?
— Оставих го в болницата. Беше капнал от умора.
— Успяхте ли да научите нещо от госпожа Дайъмънд? — попита Карол.
— Нищо, което би помогнало на разследването. Според нея е нямало как Азиз да знае, че съпругът й ще бъде на мача, следователно става дума за обикновено съвпадение.
— Не е задължително. Доколкото разбирам, става дума за ложа, за която се купува сезонна карта, наемана в продължение на години от едни и същи хора. Възможно е по време на някоя от срещите им Бенджамин Дайъмънд да е споменал мимоходом, че разполага с такава карта. Доколкото познавам мъжете и отношението им към футбола, това е едно от нещата, които всеки би споменал с удоволствие. Струва ми се, че трябва да поговорим със секретарката на Дайъмънд.
— Нямал е секретарка. Според Рейчъл двамата движели всички дела на фирмата. Тя се занимавала по-скоро с канцеларската част, а той се срещал с клиентите.
— Добре тогава, успех със снимките. Ще се чуем пак по-късно.
Тя затвори телефона и притисна юмруци към слепоочията си. На какво си играеше Тони? Познаваше обичая му да хуква подир невероятните си хрумвания, но в повечето случаи преди това обсъждаше решението си с нея. След последния му сблъсък с убиец трябваше вече да си е научил урока да мисли, преди да действа. Но очевидно не беше така. Тя се пресегна за телефона, мобилизирайки силите си за предстоящия сложен разговор. Защо поне веднъж в живота си не може да избегне усложненията?
Беше наказана желанието й да се сбъдне. Разправията с Тони се размина. Мобилният му телефон беше изключен, той не вдигаше и телефона в болничната стая. Проклетник. Абсолютен проклетник.
Въпросният проклетник тъкмо се будеше от дълбок сън. Телефонът до леглото му звънеше. Но на Тони му беше все едно кой се обажда — точно сега още не беше в състояние да разговаря. Това беше една от малкото добри страни на лежането в болница с изпотрошено коляно. При други обстоятелства щеше да се наложи да вдигне слушалката. Имаше пациенти, които можеха да се нуждаят спешно от него. Имаше договорни отношения с полицейските служби на няколко европейски страни, които също биха могли да имат някакви спешни запитвания. Но сега той официално не беше на работа и можеше да не обръща внимание на телефона. Нека някой друг поеме отговорността на негово място.