Кървав лабиринт

Преди някой друг да проговори, вратата се отвори и в стаята влезе едно малко момче. Беше слабичко и тъмнокосо, с още ненапълно установени черти на лицето. То запристъпва от крак на крак и зарита смутено ресните на един от килимите.

— Мамо, можеш ли да дойдеш да ми помогнеш с конструктора? — попита то, без да обръща внимание на непознатите.

— След малко, миличък — Рейчъл се обърна към Тони. — Това е синът ни, Лев. — Тя се изправи. — Мисля, че приключихме. Наистина не мога да ви помогна с нищо. Позволете да ви изпратя.

Двамата я последваха към външната врата. Тони полагаше големи усилия да не изостава. Лев тръгна с тях.

— Познаваш ли татко? — попита той Тони без всякакви предисловия.

— Не — отвърна Тони. — Ти на него ли приличаш?

Лев го загледа любопитно.

— Не — отвърна той, — но един ден ще заприличам на него. Сега съм още много малък и приличам само на себе си.

— Но пък изглеждаш много добре — отбеляза Тони.

— Какво е станало с крака ти? И теб ли са те взривили? Знаеш ли, някакъв човек взривил татко.

— Не, никой не ме е взривявал — отвърна Тони. — Един човек ме нападна с брадва.

— Страхотно — каза заинтригуван Лев. — Много ли боля?

— Още боли. — Почти бяха настигнали Пола и Рейчъл. — Но се оправя.

Лев протегна ръка и хвана неговата.

— А ще убиеш ли човека, който те удари с брадвата?

Тони поклати глава.

— Не. Ще се опитам да му помогна, за да не постъпва повече така. Аз съм нещо като лекар, Лев. Опитвам се да помогна на хората да се чувстват добре отвътре. Ако нещо те измъчва и не се чувстваш добре, има хора като мен, с които можеш да поговориш. Не се страхувай да ги потърсиш. Майка ти ще ти помогне да намериш най-подходящия, нали, Рейчъл?