Дарк Холоу [bg]

Сега младежът се обърна към мен. Стоеше в заучена стойка, краката леко разкрачени, острието на ножа надолу. Някой го бе научил как да се бие с хладно оръжие. На хълбока му забелязах рана — там го бе улучил Уолтър. Мръсните панталони бяха почервенели от струящата кръв, но той сякаш не усещаше болката. Приклекна и се хвърли към мен. Страшно бе да го гледа човек: отворена уста, оголени зъби като на див звяр, насочен напред нож.

Прострелях го в гърдите и силата на куршума задържа устрема му. Опипа с ръка раната и повдигна червени пръсти към очите си — сякаш да провери дали наистина е ранен. Сетне ме изгледа с омраза, наведе глава на една страна и се накани да атакува отново. Нямах време за експерименти — стрелях пак и този път го улучих право в сърцето. Рухна възнак почти до Уолтър, който стенеше и се опитваше да се изправи. Мисля, че умря още преди тялото му да е стигнало до пода. От стълбата долетя вика на Елън:

— Татко, татко!

Тя влачеше крака с мъка, но упорито слизаше към нас.

Всъщност този вик ми спаси живота. Когато се обръщах към нея, с периферното зрение долових движение зад мен, а и чух изсвистяване. Така че инстинктивно съм се поместил достатъчно, колкото силният удар да падне върху рамото ми, а не върху главата, където бе насочен. Сетне лопатата се трясна в пода и гръмко избумтя. С лявата ръка мигом сграбчих дървената дръжка, а десният ми лакът удари заднишком: тази хватка я бяхме учили още като новобранци. Усетих попадението в нечие лице, същевременно използвах инерцията на нанесения ми удар, за да изнеса дръжката напред заедно с човека. В същия миг го й спънах с десния крак. Той залитна напред и падна на колене, остана така за секунда-две, сетне скочи като дива котка и се обърна с лице към мен.

Фигурата му се открои в рамката на вратата — на фона на нощното небе и снега. Ето го най-накрая и Калеб Кайл…

Вече не се преструваше на сгърбен и страдащ от артрит старец, а стърчеше прав като топола, силен и жизнен, дългите му жилести крака обути в сини дочени панталони, мускулите на ръцете изпъкващи под синята вълнена риза. Вярно, бе стар, но от него просто струеше сила. Усещах я с всяка фибра на тялото си, още повече, че бях направо скапан и навсякъде ме болеше. Чувствах и излъчващата се от него ярост и омраза, нагласата и умението му да причинява болка и да убива. Те бяха досущ като нещо физическо, могъщо и страшно; то идеше към мен на вълни, на вълни като топлина и за миг ръката ми с пистолета потрепна. В свирепите очи грееха червени пламъчета, същите, каквито бях виждал у Били Пърдю. Помислих за увисналите от онова дърво тела и за болката, която жертвите са изпитвали от ръцете му, за дядо, до края на живота си преследван от кошмарни сънища за същия този човек. Каквато и болка да бе поднесъл животът на Калеб Кайл, той самият стократно я бе върнал на ближните си.