Лейди Полунощ [bg]

- Точно така - каза Стърлинг. - Те си мислят, че съм луд. -Той махна към останалите в бара. - Говоря на въздуха. Ала вас, вас изобщо не ви е грижа. Тук сте, за да ме измъчвате.

Той се изправи, олюлявайки се.

- Леле - подхвърли Ема. - Ти си пиян.

Стърлинг направи жест, сякаш стреля с пистолет по нея.

- Много си наблюдателна, русокоске.

- Мой човек! - Барманът трясна една чаша върху плота. -Ако ще си говориш сам, върви навън. Разваляш атмосферата.

- Това място има атмосфера? - учуди се Ема.

- Ема, съсредоточи се - каза Кристина и се обърна към Стърлинг. - Не сме тук, за да те измъчваме. А за да ти помогнем. Непрекъснато ти го повтаряме.

- Повтаряйте си го на себе си - изсъска той и метна пачка банкноти на плота. - Чао, Джими - подхвърли към бармана. - До никога.

След това се отправи към вратата и я бутна. Ема и Кристина се втурнаха след него.

Ема се радваше, че отново е навън. Стърлинг вече бързаше надолу по улицата, навел глава. Слънцето беше залязло и уличните лампи бяха запалени, изпълвайки въздуха с бяло сияние. По булеварда фучаха коли.

Стърлинг се движеше наистина бързо. Кристина извика след него, но той не се обърна, просто се прегърби в сакото си и ускори крачка. Внезапно зави наляво и изчезна между две сгради.

Ема изруга под носа си и се затича. Вълнение опари вените й. Обичаше бягането, обичаше начина, по който то изличаваше всяка мисъл от главата й и я караше да забрави всичко, освен дъха, нахлуващ и изскачащ от дробовете й.

Вляво от себе си видя началото на задна уличка - беше доста широка и покрай нея се издигаха редица блокове с евтини циментови балкони. Сива отводнителна тръба минаваше по средата.

Джипът на Стърлинг беше паркиран насред уличката; самият той се бе облегнал на вратата откъм шофьорското място и се мъчеше да я отвори. Ема се метна на гърба му и го издърпа от колата. Стърлинг се обърна, препъна се и падна на земята.

- По дяволите! - изруга, надигайки се на колене. - Нали уж бяхте дошли, за да ми помогнете.

- В най-общия смисъл на думата - отвърна Ема. - Защото това ни е работата. Ала никой не ме нарича „русокоске", без да се раздели с капачките на коленете си.

- Ема - обади се Кристина предупредително.

- Ставай. - Ема му протегна ръка. - Идваш с нас. Но наречеш ли ме още веднъж „русокоске", ще ти изтръгна коленете и ще ги превърна в миниатюрни джанти, ясно?

- Стига си му викала, Ема - отново се намеси Кристина. -Каспър... господин Стърлинг, налага се да останем с вас, окей? Знаем, че ви грози опасност, и искаме да ви помогнем.

- Ако искате да ми помогнете, ще се разкарате от тук - изкрещя Стърлинг. - Трябва да бъда оставен сам.

- За да свършиш удавен и изгорен, с изстъргани пръстови отпечатъци и тяло, надраскано с руни? - каза Ема. - Това ли искаш?

Стърлинг я зяпна.

- Какво?

- Ема! - Кристина гледаше нагоре - по покрива се промъкваше силует. Мъж в тъмни дрехи, опасна, позната сянка. Сърцето на Ема задумка в гърдите й.