Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
След това други на свой ред се обърнаха към самата девойка със сладкия си, мек глас на нежността и любовта. Съветваха я да бъде весела и ни най-малко да не се страхува за бъдещото си благополучие. Другар щял да й бъде ловец, който знаел как да удовлетвори и най-дребните й нужди. До нея щял да върви воин, способен да я защити срещу всяка опасност. Увериха я, че пътят й щял да бъде приятен, а бремето леко. Предупредиха я да не съжалява напразно за приятелите от младостта си и за местата, където са живели роднините й, защото и в „благословените ловни поляни на ленапците“ имало такива приятни долчинки, такива бистри потоци и такива благоуханни цветя, както и в „рая на бледоликите“. Посъветваха я да се грижи за нуждите на своя другар и никога да не забравя разликата, която Маниту така мъдро е установил между тях. После извисиха буйно глас и запяха вкупом възхвала на младия мохикан. Нарекоха го благороден, мъжествен и щедър — всичко онова, което подобава на един врин и което може да спечели любовта на една девойка. Като облякоха мислите си в най-далечни, смътни образи, признаха, че през краткото време, докато са били заедно, те са открили със своята женска интуиция накъде са клонели предпочитанията му. Не е спрял благосклонно погледа си върху делаварските девойки. Той бил от род, който някога господствувал над бреговете на Соленото езеро и сърцето му го върнало към народ, който живее близо до гробовете на дедите му. Защо да не бъде насърчено такова предпочитание? Всяко око могло да види, че нейната кръв била по-чиста и по-богата от кръвта на останалите от нейния род. Че била годна да се справя с трудностите и опасностите на горския живот, доказвало поведението й. И сега, прибавиха те, „мъдрият дух“ я пренесъл на място, където тя щяла да намери сродни души и да бъде вечно щастлива.
После, като промениха отново мелодията и темата, загатнаха за девойката, която лее сълзи в близката колиба. Сравниха я със снежинките — като тях чиста, бяла и бляскава и както тях летните горещини можели лесно да я стопят, а зимният студ да я смрази. Не се съмняваха, че е прекрасна в очите на младия вожд, чиято кожа и чиято скръб така много приличали на нейните. Очевидно беше, че я смятаха по-малко ценна от девойката, която оплакваха, макар и да не изразиха това ясно. Все пак те не й отказаха похвалата, която нейните редки прелести заслужаваха. Сравниха къдриците и с изобилните ластари на лозата, очите й със синия небесен свод. Безупречно белия облак, обагрен с розовия оттенък на слънцето, те смятаха по-малко привлекателен от цвета на лицето й.
Докато траеха тези и други подобни песни, не се чуваше нищо освен тихата мелодия, разнообразявана или по-скоро засилвана от онези страшни изблици на скръб, които можеха да се нарекат хорови припеви. Самите делаварски мъже слушаха като омагьосани и от менящия се израз на лицата им ставаше съвсем ясно колко дълбоко и истинско беше съчувствието им. Дори Дейвид не отказа да даде ухо на звуците на тези тъй сладки гласове и много преди да свърши песента, по погледа му личеше, че душата му бе обаяна.
Разузнавачът, който единствен от белите мъже разбираше думите, се откъсна от размишленията си и наклони лице настрана, за да схване съдържанието на песента на девойките. Но когато те заговориха за бъдещето на Кора и Ункас, той поклати глава като човек, който вижда заблудата на простодушната им вяра, и отново зае предишната си поза, която запази до края на церемонията. За щастие Хейуърд и Мънроу можеха да запазят самообладанието си, понеже не разбираха значението на първобитните звуци, които чуваха.
От всички туземни слушатели единствен Чингачтук не прояви интерес към песента. Докато траеше тази сцена, погледът му не промени нито веднъж посоката си и нито един мускул не трепна по скования му лик дори и при най-бурните и най-трогателни пасажи на оплакванията. Студените и безжизнени останки на сина му бяха всичко за него. Всички негови сетива освен зрението изглеждаха смразени, за да могат очите му да погълнат за последен път чертите, които бе обичал така дълго и които подир малко щяха да се скрият завинаги от погледа му.
В този момент от погребалния обред един воин, твърде прославен със своите военни подвизи, а особено с участието си в последното сражение, човек със строго и тежко държане, пристъпи бавно из тълпата и застана близо до тялото на умрелия.