— Как така?

— Достопочтеният пристигна вчера с кола. Но току-що напусна сградата, като каза, че продължава пътя си пеш и оставя тук колата на разположение на колегията.

— Добре. Тогава утре ще взема валдцелската кола. Повторете, моля.

Прислужникът повтори:

— Посетителят ще бъде приет след един час и трябва да говори накратко. Първият секретар да свика колегията вдругиден. Необходимо е присъствието на целия състав. Извинително е отсъствието само при тежко заболяване. Утре рано, в седем часа, отпътуване за Валдцел с колата на господин Magister Ludi.

Когато младият мъж отново излезе, майстор Александер си отдъхна. Приближи се до масата, край която бе седял с Кнехт, и сякаш стъпките на този неразгадаем човек още кънтяха в душата му, бе го обичал повече от всички други, него, който му причини толкова голяма болка. Винаги, от дните, когато му оказваше помощ, обичаше този човек и наред с някои други качества тъкмо походката на Кнехт особено му допадаше, отчетлива, ритмична крачка, но по-лека, сякаш трептеше между достолепното и детинското, между стъпката на жрец и танцьор — своеобразна, мила, благородна стъпка, която отлично подхождаше на лицето и гласа на Кнехт. Тя подхождаше не по-малко и на неговия толкова особен начин да въплъщава касталийския дух и магистърството, на своеобразието на властничеството и ведростта му, които понякога напомняха малко за аристократичната сдържаност на предшественика му, на майстор Томас, а понякога и на простотата, с която старият майстор по музика печелеше сърцата. И така, той беше вече отпътувал, бързаше, пеш, кой знае накъде и вероятно нивга няма да го види отново, нивга няма да чуе смеха му и да види как неговата красива ръка с дълги пръсти изписва йероглифите на играта на стъклени перли. Посегна към листата, оставени на масата, и се зачете в тях. Това беше едно кратко завещание, много стегнато и делово, често само ключови думи вместо изречения, и трябваше да послужи за улеснение на колегията в работата й по предстоящата проверка в селището на играчите и новия избор на магистър. С дребни, красиви букви бяха нанесени мъдрите бележки, думите и почеркът бяха неповторими и своеобразни като сънищата на този Йозеф Кнехт, като лицето и гласа му, като неговата походка. Трудно щеше да бъде на колегията да намери човек със същото равнище и да го направи негов заместник; истинските властелини и истинските личности бяха рядкост и всяка такава фигура — щастлив случай и дар, също и тук, в Касталия, в провинцията на елита.