- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
— Как така?
— Достопочтеният пристигна вчера с кола. Но току-що напусна сградата, като каза, че продължава пътя си пеш и оставя тук колата на разположение на колегията.
— Добре. Тогава утре ще взема валдцелската кола. Повторете, моля.
Прислужникът повтори:
— Посетителят ще бъде приет след един час и трябва да говори накратко. Първият секретар да свика колегията вдругиден. Необходимо е присъствието на целия състав. Извинително е отсъствието само при тежко заболяване. Утре рано, в седем часа, отпътуване за Валдцел с колата на господин Magister Ludi.
Когато младият мъж отново излезе, майстор Александер си отдъхна. Приближи се до масата, край която бе седял с Кнехт, и сякаш стъпките на този неразгадаем човек още кънтяха в душата му, бе го обичал повече от всички други, него, който му причини толкова голяма болка. Винаги, от дните, когато му оказваше помощ, обичаше този човек и наред с някои други качества тъкмо походката на Кнехт особено му допадаше, отчетлива, ритмична крачка, но по-лека, сякаш трептеше между достолепното и детинското, между стъпката на жрец и танцьор — своеобразна, мила, благородна стъпка, която отлично подхождаше на лицето и гласа на Кнехт. Тя подхождаше не по-малко и на неговия толкова особен начин да въплъщава касталийския дух и магистърството, на своеобразието на властничеството и ведростта му, които понякога напомняха малко за аристократичната сдържаност на предшественика му, на майстор Томас, а понякога и на простотата, с която старият майстор по музика печелеше сърцата. И така, той беше вече отпътувал, бързаше, пеш, кой знае накъде и вероятно нивга няма да го види отново, нивга няма да чуе смеха му и да види как неговата красива ръка с дълги пръсти изписва йероглифите на играта на стъклени перли. Посегна към листата, оставени на масата, и се зачете в тях. Това беше едно кратко завещание, много стегнато и делово, често само ключови думи вместо изречения, и трябваше да послужи за улеснение на колегията в работата й по предстоящата проверка в селището на играчите и новия избор на магистър. С дребни, красиви букви бяха нанесени мъдрите бележки, думите и почеркът бяха неповторими и своеобразни като сънищата на този Йозеф Кнехт, като лицето и гласа му, като неговата походка. Трудно щеше да бъде на колегията да намери човек със същото равнище и да го направи негов заместник; истинските властелини и истинските личности бяха рядкост и всяка такава фигура — щастлив случай и дар, също и тук, в Касталия, в провинцията на елита.
Ходенето пеш доставяше радост на Йозеф Кнехт, от години не бе вървял така, да, като се опита да си припомни по-точно, му се струваше, че последното негово пътешествие пеш беше онова, когато се завръщаше от „Мариафелс“ в Касталия и за онази някогашна тържествена игра във Валдцел, която беше толкова помрачена със смъртта на магистър Томас фон дер Траве, а после бе превърнала него самия в наследник на магистъра. Иначе, когато си спомняше за онези времена, за студентството и за бамбуковата горичка, всякога си представяше, че от някаква гола студена килия гледа към далечни, огрени от весело слънце местности, към невъзвратимото, към превърналото се в рай на спомените; такива възпоменания винаги, макар и да го навестяваха, без да носят тъга, бяха едно вглеждане в много далечното, другото, придобилото тайнствено-празнично различие от днес и от делника. Сега обаче в този ведър и ясен септемврийски следобед, със силните багри тук и леките като дъх, мечтателно нежни, преливащи от синьо във виолетово тонове на далечината, с приятното ходене и безгрижното съзерцание, сякаш отдавна преживяното пътуване пеш не се мяркаше като далнина и рай в едно примирено днес, а днешното пътуване приличаше на някогашното, днешният Йозеф Кнехт — на някогашния, като брат, всичко беше пак ново, тайнствено, многообещаващо, всичко било можеше да се върне и още много ново ведно с него. Денят и светът отдавна не му бяха изглеждали така необременени, красиви, невинни. Щастието на свободата и на самоопределението проникваше в него като силна напитка; колко отдавна не бе долавял това усещане, тази прелестна и очарователна илюзия! Замисли се и си спомни часа, в който някога го бе докоснало същото приятно чувство и сякаш му бе сложило окови, случило се бе по време на един разговор с магистър Томас, под неговия приятелски ироничен поглед, спомни си и чемерното усещане от оня час, в който загуби свободата си; всъщност не изпита болка, изгаряща мъка, а повече плахост, една лека тръпка в тила, предупреждаващо вътрешно чувство, свиване на диафрагмата, промяна на температурата и особено на ритъма на жизненото чувство. Днес беше възнаграден за усещането от оня съдбовен час, което така го плашеше, присвиваше и сякаш се надигаше отдалеч, за да го задуши, и бе изцелен от него.