— Плинио — заговори му той, — лицето ти е такова, сякаш са донесли сина ти мъртъв вкъщи. Той вече не е малко дете и нито ще го сгази кола, нито ще яде отровно биле. И тъй, стегни се, мили. Понеже синчето не е тук, позволи ми за минути вместо на него да предам урок на тебе. Наблюдавах те малко и намирам, че ти не си в най-добрата своя форма. В момента, в който един атлет понася необикновен удар или тежест, мускулатурата му като че ли от само себе си прави необходимите движения, отпуща се или се свива, което му помага да бъде господар на положението. Така трябваше и ти, ученико Плинио, в момента, когато те улучи ударът или онова, което ти пресилено взе за удар, да се насочиш към първото защитно средство, което се използва при душевна атака, към бавно, грижливо овладяно дишане. Вместо това ти дишаш като актьор, който следва да представи, че е потресен. Не си достатъчно добре въоръжен, вие, светските хора, изглеждате по много особен начин уязвими от всяко страдание и грижа. В състоянието има нещо безпомощно и трогателно, а понякога, особено когато се появява истинско страдание, със смисъла на мъченичество също и величаво. Но във всекидневието подобен отказ от защита не е оръжие; ще се погрижа за това някога, когато му е потребно, твоят син да бъде по-добре въоръжен. А сега, Плинио, бъди така добър и направи заедно с мен няколко упражнения, за да видя дали наистина вече си забравил всичко.

С дихателните упражнения, за които Кнехт даде строга ритмични команда, благотворно отклони приятеля си от неговото самоизмъчване, а след това намери, че е склонен да изслуша разумните съображения и отново да се избави от прекомерния страх и загрижеността. Двамата отидоха в стаята на Тито; Кнехт с удоволствие разглеждаше безразборно натрупаните богатства на момчето, той посегна към една книга, която стоеше на нощната масичка до леглото, и видя, че от нея стърчи лист хартия, и виж ти, това беше бележка, една вест от изчезналия. Протегна листчето на Десиньори и се усмихна, сега и неговото лице отново просветля. В бележката Тито съобщаваше на родителите си, че тази сутрин станал много рано и щял да отпътува за планината сам, където в „Белпунт“ щял да чака новия си учител. Нека, преди отново тягостно да ограничат неговата свобода, му позволят малко удоволствие, непреодолимо желаел да не предприема това красиво непродължително пътуване, придружен от учителя и вече като надзираван и пленник.