- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
Плинио повика едно момиче и нареди веднага да доведе сина му.
— Младия господин ли? — попита то, видимо удивено, но после изтича бързо, докато стопанинът на дома въвеждаше своя приятел в определената за него гостна, той почна усърдно да му разказва как всичко е обмислено и подготвено за пристигането на Кнехт и за неговото съжителство с младия Тито. Всичко било устроено съобразно желанията на Кнехт и майката на Тито след известна съпротива разбрала тези желания и се примирила. Те имали в планината една вила, наричана „Белпунт“, с красиво разположение край езеро, първоначално Кнехт трябвало да живее там със своя питомец, а една възрастна слугиня щяла да им прислужва, тези дни вече заминала, за да уреди всичко. Естествено, щяло да бъде един сравнително кратък престой, най-много до настъпването на зимата, но тъкмо за това начално време, разбира се, една такава откъснатост била само благоприятна. Много му допадало, че Тито обичал планината и лятната къща „Белпунт“ и че се радвал на престоя там горе и отивал, без да се противи. На Десиньори му хрумна, че има една папка с фотоси от къщата и местността; заведе Кнехт в кабинета си, затърси усърдно папката и почна, след като я бе намерил и отворил, да показва на госта къщата и да описва селската стая, кахлената печка, беседките, мястото за къпане в езерото, водопада.
— Харесва ли ти? — попита го той сърдечно. — Би ли могъл да се чувстваш добре там?
— Защо не — каза Кнехт спокойно. — Но къде остана Тито? Мина доста време, откакто изпрати да го повикат.
Поприказваха още малко за това-онова, после чуха стъпки отвън, вратата се отвори и влезе някой, но не беше нито Тито, нито пратеното за него момиче. Появи се майката на Тито, госпожа Десиньори. Кнехт се изправи, за да я поздрави, тя му протегна ръка и се усмихна с една някак измъчена приветливост, докато той видя, че зад тази вежлива усмивка лежи израз на загриженост или яд. Едва изговорила няколко приветствени думи, тя се обърна към мъжа си и стремително даде воля на това, което тежеше на душата й.
— Наистина е мъчително — възкликна тя, — представи си, момчето изчезна и никъде не можем да го намерим.
— Е, трябва да е излязъл — успокои я Плинио. — Скоро ще се върне.
— За съжаление, едва ли — каза майката. — Няма го още от сутринта. Забелязах това рано преди обяд.
— А защо аз го узнавам едва сега?
— Естествено, защото всеки час очаквах, че ще се върне и не исках напразно да те вълнувам. Отначало не мислех, че е нещо лошо, предполагах, че е отишъл да се разхожда. Едва когато и на обяд не се върна, почнах да се тревожа. Ти днес не обядва вкъщи, иначе щеше да го узнаеш тогава. А и по това време се мъчех да си внуша, че е само една небрежност от негова страна да ме остави да го чакам толкова дълго. Но явно, не е.
— Позволете ми един въпрос — каза Кнехт. — Знаеше ли младият човек за моето скорошно пристигане и за вашите намерения по отношение на него и мене?
— Разбира се, господин магистър, и той дори изглеждаше почти доволен. Най-малкото му беше по-приятно, че вие ще бъдете негов учител, отколкото още веднъж да бъде изпратен в някакво училище.
— Е, тогава всичко е добре — каза Кнехт. — Вашият син, синьора, е привикнал на твърде голяма свобода, особено в последно време, и е понятно, че изгледът да има възпитател и надзирател му се видял по-скоро фатален. И така, решил да побегне миг, преди да бъде предаден на новия учител, може би по-малко с надеждата действително да се изплъзне на своята съдба, отколкото с мисълта, че при едно отлагане няма да загуби нищо. И освен това навярно е искал да даде един урок на родителите си и на намерения от тях учител и да покаже, че противостои на целия свят на възрастните и на учителя.
На Десиньори беше твърде приятно, че Кнехт не вземаше трагично случая. Но той самият бе обзет от грижа и безпокойство, с любвеобилното си сърце смяташе за възможно синът да бъде застрашен по всякакъв начин. „Може би — казваше си той — бягството на Тито е най-сериозно, може би той замисля да се самоубие?“ Ах, всичко пропуснато или направено погрешно във възпитанието на това дете, изглежда, сега си отмъщаваше тъкмо в мига, когато се надяваха да го поправят.
Въпреки съвета на Кнехт бащата настоя, че трябва да се предприеме, да се направи нещо; чувстваше се неспособен да посрещне удара със страдание и бездействие и изпадна в нетърпение и нервна възбуда, която неговият приятел вежливо осъди. Така решиха да изпратят хора в няколко къщи, където от време на време Тито се срещал с връстници. Кнехт се зарадва, че госпожа Десиньори излезе да се разпореди за това и че той остана насаме с приятеля си.