Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Мислиш ли, че такова пренасяне във времето и пространството е възможно? — попита Калахан. — Или е само лъжа? Примамка?
— Мисля, че да. И вярвам, че когато напуснем Кала, ще минем през тази врата.
— Може ли да дойда с вас! — попита Калахан с изненадваща енергичност.
— Може би. И така, в крайна сметка ти прибра кутията със сферата в църквата. За да я накараш да млъкне.
— Да. И през повечето време действа. През повечето време тя спи.
— Въпреки това каза, че на два пъти те е изпращала в тодаш.
Калахан кимна. Възбудата му бе преминала. Изглеждаше уморен. И много стар.
— Първия път се пренесох в Мексико. Спомняте ли си началото на разказа ми? За писателя и момчето, които подозираха за вампирите. Те кимнаха.
— Една нощ, докато спях, сферата ме пренесе в Лос Сапатос в Мексико. На едно погребение. Погребението на писателя.
— На Бен Миърс? Автора на „Въздушен танц“? — попита Еди.
— Да.
— Някой видя ли те? — поинтересува се Джейк. — Защото нас никой не ни виждаше.
Калахан поклати глава:
— Не. Но чувстваха присъствието ми. Когато се приближавах до някого, той се отдръпваше. Сякаш се бях превърнал в студено течение. Във всеки случай, момчето беше там, Марк Петри. Само че вече не беше момче. Бе пораснал. От това и от надгробното му слово за Бен („Преди време петдесет и девет години ми се струваха…“ — така започна) предположих, че е средата на деветдесетте. Както и да е, не останах дълго… но достатъчно, за да се уверя, че младият ми приятел е добре. Може би в Сейлъмс Лот все пак бях извършил едно добро дело. — Той замълча за миг, после добави: — В това надгробно слово Марк наричаше Бен свой баща. Това много ме трогна, много.
— Къде попадна при втория си тодаш! — попита Роланд. — Когато попадна в замъка?
— Имаше птици. Големи черни птици. Друго не мога да ви кажа. Поне не посред нощ. — Калахан отново се изправи. — Може би друг път.
Роланд се поклони смирено:
— Благодаря, сай.
— Няма ли вече да си лягате?
— След малко.
Благодариха на отеца за разказа (Ко излая сънливо) и му пожелаха лека нощ. Изчакаха го да се прибере и постояха в мълчание още известно време.
Джейк наруши мълчанието:
— Този Уолтър е бил зад нас, Роланд! На станцията е бил зад нас! Отец Калахан също!
— Да. Калахан ни е видял. Стомахът ми се свива при тази мисъл.
Еди докосна ъгълчето на окото си:
— Когато видя да се разчувстваш така, направо ми идва да зарева, Роланд. — Стрелеца го погледна безизразно и той бързо добави: — Майтап, бе, майтап. Знам, че нямаш чувство за хумор, но това малко ме дразни.
— Моля за прошка — подсмихна се леко Роланд. — Чувството ми за хумор си ляга рано.
— Моето не мигва цяла нощ. Държи ме буден. Разказва ми вицове. Чук-чук, кой е тук, нося мокри сънища за малкия палавник.
— Свърши ли за днес? — попита Роланд, когато Еди престана да бръщолеви.
— Засега да, но както знаеш, разполагам с неизчерпаем запас от глупости. Може ли да ти задам един въпрос?
— Глупав ли?
— Надявам се, не.
— Питай тогава.
— Онези двама мъже, които са спасили Калахан в перачницата. Кои са били?
— А ти как смяташ?
Еди се обърна към Джейк:
— Ами ти, сине на Елмър, имаш ли някакво предположение?
— Разбира се — отвърна момчето. — Били са Калвин Тауър и другият мъж от книжарницата, приятелят му. Онзи, който ми каза гатанката на Самсон и гатанката за реката. — Той щракна с пръсти и се ухили. — Арон Дипно.
— Ами пръстенът? Онзи с надписа „екс либрис“? Не видях някой от тях да носи такъв.
— А добре ли си гледал? — попита Джейк.
— Не, но…
— Имай предвид, че го видяхме през 1977-а. Тези хора са спасили отеца през 1981-ва. Може някой да е подарил пръстена на господин Тауър през тези четири години. А може сам да си го е купил.
— Налучкваш.
— Да. Но Тауър има книжарница. Затова не е чудно, че има пръстен с надпис „екс либрис“. Не си ли съгласен с мен?
— Съгласен съм. Вероятността е голяма. Но как са разбрали, че Калахан… — Еди замълча, замисли се, сетне тръсна глава. — Не, няма да го измисля тази нощ. Още малко — и ще обсъждаме атентата срещу Кенеди. Прекалено съм уморен, за да мисля.
— Всички сме уморени — каза Роланд — и ни чака много работа. Разказът на отеца обаче доста ме обърква. Не знам дали дава повече отговори, или повдига повече въпроси.
Събеседниците му мълчаха.
— Ние сме ка-тет и сега разговаряме ан-тет — продължи Стрелеца. — Съветваме се. Макар че е късно, има ли нещо друго, което трябва да обсъдим? Ако да, кажете. — Никой не се обади, затова Роланд бутна стола си назад и стана. — Добре, в такъв случай ви пожелавам лека…