Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
В обора има отделения за коне, отдавна изоставени. Има купчина старо сено, а до нея добре сгънато одеяло и нещо, което прилича на дъска за рязане. Върху нея е останало парче спаружено месо. Той го вдига и го помирисва. Мирише на осолено. Той го лапва. Не се страхува, че ще се отрови. Как можеш да се отровиш, ако вече си мъртъв?
Докато дъвче, продължава да разглежда. В дъното на голямото помещение има стаичка, достроена сякаш след внезапно хрумване. В стените и също има пролуки, пропускащи достатъчно светлина, за да види ниска машина, поставена върху бетонна платформа. Всичко в обора навява мисли за безстопанственост и забрава, но тази машина, която прилича на доилен апарат, изглежда чисто нова. Няма ръжда, няма прах. Той се приближава. От едната и страна стърчи хромирана тръба. Под нея има канал. Металната яка около него изглежда влажна. Върху машината има малка метална плочка. До нея — червено копче. На плочката пише:
На червеното копче пише ВКЛ. Калахан го натиска. Машината пак започва да бучи и след малко от тръбата потича вода. Той слага ръце под струята. Водата е ледена, чак дъхът му секва. Той отпива. Водата не е нито сладка, нито горчива и Калахан си мисли: „Сигурно съм си загубил вкуса. Това…“
— Добър ден, отче.
Калахан изкрещява от изненада. Рязко вдига ръце и по прашния под се посипват капчици като перли. Извърта се на изтърканите си токове. Пред вратата на стаичката стои мъж с дълга роба и качулка.
„Сейър — мисли си Калахан. — Последвал ме е, минал е през проклетата врата…“
— Успокой се. „Успокой топката“, както би казал новият приятел на Стрелеца — изрича забуленият и добавя с поверителен тон:
— Казва се Джейк, но икономката го нарича Бама. — После продължава весело, сякаш току-що му е хрумнало нещо смешно:
— Ще ти го покажа! И двамата ще ти покажа! Може би не е твърде късно! Ела!
Той протяга ръка. Пръстите му, едва показващи се от ръкава, са дълги и бледи, неприятни на вид. Като восъчни. Калахан стои като закован и непознатият настоява:
— Хайде. Не можеш да останеш тук. Това е единствената разпределителна станция и никой не се задържа тук задълго. Ела.
— Кой си ти?
Забуленият изцъква нетърпеливо:
— Нямаме време за глупости, отче. Име, име, какво е едно име, както е казал някой. Шекспир ли беше? Вирджиния Улф ли? Вече не помня. Хайде, ела и ще ти покажа едно чудо. Нищо няма да ти направя; ще вървя пред теб, за да си спокоен. Хайде, идвай.
Забуленият се обръща. Робата му се развява като полите на вечерна рокля. Връща се в конюшнята и след малко Калахан тръгва след него. И без това няма какво да прави в помпената стая; тя е задънена улица за него. Навън може да избяга. „Къде ще избягам?“ Е, не може да знае, докато не види, нали?
Когато минава покрай вратата, забуленият почуква по нея.
— Да чукам на дърво, да спи под камък зло! — изрецитирва весело и стъпва в светлия правоъгълник при отворената врата на конюшнята.
Калахан вижда, че държи нещо в лявата си ръка. Квадратна кутия със стени по трийсетина сантиметра. Изглежда направена от същото дърво като вратата. А може би от нещо по-плътно. Във всеки случай материалът на кутията е по-тъмен. Калахан предпазливо следва забуления, готов е да спре, ако и той спре. Навън жегата е непоносима, като в пещ. Когато излиза, той вижда, че наистина са сред пустинята. От едната страна вижда някаква съборетина с основи от напукан пясъчник. Може би някога е била странноприемница. Или изоставен декор от филм за Дивия запад. От другата страна има заграждение, повечето му колове са паднали. Назад се простират десетки километри камениста пустиня. Няма нищо друго освен…
Не! Има още нещо! Две неща! На хоризонта се движат две малки точки!
— Ето, че ги видя! Добро зрение имаш, отче!
Мъжът в черно спира на двайсетина крачки от него. Започва да си тананика. На Калахан този звук никак не му харесва. Звучи като шумолене на мишки, които гризат стари кокали. В това няма голяма логика, но…
— Кои са това? — хладно пита Калахан. — Кой си ти? Къде сме?
Мъжът в черно разперва театрално ръце:
— Това е дълга история, а времето лети. Наричай ме Уолтър, ако искаш. Колкото до това място, то е разпределителна станция, както вече ти казах. Малко тихо местенце между данданията на твоя свят и шумотевицата на следващия. Мислеше се за голям пътешественик, а? Докато обикаляше по всички тези скрити шосета? Да, ама не, отче, истинското ти скитане тепърва започва.