Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Монгшонгша подаде завивките за спане на Хапеда. Нямаше да издигат шатрите. Вестителят обикаляше и съобщаваше на всички, че един час след полунощ ще тръгнат отново. Значи беше време за сън.
Въпреки това Хапеда седеше с широко отворени очи върху кожената завивка и обглеждаше местността. Стори му се, че бе видял на края на разположилите се за нощувка хора да тича набитата момчешка фигура на Разкрачения Часке. Хапеда направи малка снежна топка. Когато Часке отново се промъкна между храстите, Хапеда скочи и запрати топката. Улученият се извърна, но явно нямаше намерение да отвръща на удара. Изчезна зад едно дърво.
Хапеда гледаше втренчено към мястото, където се бе скрил приятелят му. Толкова силно го занимаваше въпросът, какво трябва да стори сега, че дори не чу собственото си име.
— Хапеда! — бе го повикал тихо баща му, което той осъзна по-късно и веднага се извърна, за да чуе внимателно какво му говорят.
— Върви, Хапеда, доведи го! Неговият чичо Шонка никога вече няма да се върне в нашите шатри. Хиацинта е мъртва. Занапред Часке може да живее в нашата типи.
Хапеда кимна изненадан и благодарен. После скочи и защрапа през снега, през корени и ситни храсти, край групите заспиващи хора, към мястото, където бе улучил приятеля си със снежната топка. Беше на края на временния бивак, тук се виждаха само малко следи от стъпки и Хапеда разпозна тежките крачки на момчешки крака. Тръгна подир следата към гората.
Наложи се да повърви още малко, докато най-сетне видя в снега една свита на кълбо фигура. Часке се беше заровил в снега като куче. Когато Хапеда се спря пред него, Часке седна; притегли крака до тялото си, обви коленете си с ръце и втренчи поглед пред себе си.
— Разкрачения Часке! Ние двамата с теб се обявихме за кръвни братя през месеца, когато зреят ягодите, а днес моят баща каза, че иска да бъде и твой баща. Ела!
Часке не отвърна нищо. Изправи се тромаво и тръгна заедно с Хапеда към временния бивак. Той беше набито момче, широкоплещест и малко по-нисък от стройния Хапеда. Часке имаше обичай да стои с разкрачени крака, което му бе прикачило името „Разкрачения“. Но той не само стоеше здраво на краката си, а можеше и да бяга много бързо и единствено Хапеда го изпреварваше в състезанията по бързо тичане. Днес обаче бързината и силата му изобщо не личаха, той вървеше като стар човек. Спря се несигурно край Хапеда пред лежащия Четансапа. Възрастният боец го погледна.
— Мой втори синко!
Тогава Хапеда хвана своя брат за ръката и двете момчета легнаха и се завиха с една и съща кожена завивка Изтеглиха я над главите си. И двамата усетиха как майка им Монгшонгша нахвърля и сняг отгоре, за им бъде по-топло. Създадоха си донякъде удобства, макар и без огън, и без шатра. Сънят обори веднага момчетата.
Когато Чапа отметна завивката им, и двамата скочиха веднага и се учудиха тайно, че бяха спали вече три часа. Струваше им се, че току-що бяха затворили очи. Но сигурно бе така, както им каза усмихнато Бобъра, защото месецът вече беше изгрял и в лагера се възцари оживление. Жените водеха конете, за да ги натоварят отново. Животните крачеха насила — и те бяха още уморени.
— Какво ще кажете за една нощна баня? — предложи Чапа. — По това време не мога да кажа „утринна баня“. Е, какво ще кажете? Или още сте гладни и премръзнали?
Не. И двамата бяха изяли по една печена гарга и не се страхуваха да влязат в студената вода. Радваха се, че ще се изкъпят, защото в резервата не бе имало достатъчно вода, за да се мият.
Момчетата забързаха надолу към реката заедно с боеца, който въпреки накуцването си се придвижваше изненадващо сръчно. Отдалеч забелязаха и други мъже и момчета, които скачаха под лунната светлина в ледените води, течащи бързо в средното корито на реката. Момчетата отметнаха завивките, с които се бяха загърнали, претичаха сред пръски до дълбокото на реката и се стрелнаха като щуки в студения бързей. Загребаха силно по течението надолу и там излязоха на брега. Водата блестеше на капчици върху добре намазаните им с мас тела. Разтъркаха се с пясък, за да се изчистят, и взеха отново завивките си. Изтичаха загърнати край дървото, където семейството им бе прекарало нощта, и се изсушиха.
Монгшонгша им бе приготвила гърненце с меча мас, за да се разтрият добре след банята. Те нахлузиха легините си — тесните кожени панталони, чиито два отделни крачола се държаха за колана, сложиха набедрениците, които представляваха две парчета плат, захванати за колана отпред и на гърба, и обуха подплатените с кожа мокасини. После облякоха дрехите си с обърната към тялото козина и веднага усетиха как кръвта потече отново гореща под кожата им. Шапки не носеха. Дори и в най-студените зими дакота ходеха гологлави. Гъстите им, намазани с мас коси ги предпазваха добре от студа, снега и бурята. Дори старците нямаха окапали коси.