Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Заповядайте — казва добродушно ковачът, като излиза от малката си къщичка, за да сложи в ръката ми мръсна чаша. — Какво ще правите, лейди?
Поклащам глава. Няма отряд преследвачи, които да заблудя, за да поемат в погрешна посока, хората на Йорк не се задават насам, само разбитите останки от нашата армия. Боя се, че съпругът ми е мъртъв, но не зная къде да го търся. Отмаляла съм от страх и от съзнанието за собственото си малодушие.
— Не знам — казвам. Чувствам се напълно объркана и изгубена. Последният път, когато бях изгубена и сама, това се случи в гората, когато бях момиче във Франция, и тогава Ричард дойде за мен. Не мога да повярвам, че Ричард няма да дойде за мен сега.
— По-добре влезте при нас — казва ковачът. — Не можете да останете тук навън цяла нощ. А не можете да отидете и до бойното поле, милейди, има крадци, които търсят плячка там, и те ще ви намушкат в мига щом ви видят. По-добре да влезете при нас.
Свивам рамене, не знам какво е редно да направя. Няма смисъл да стоя на улицата, ако никой няма да мине покрай мен, за да попита къде е отишла кралицата. Изпълних дълга си, като побързах да я отпратя, не е нужно да оставам навън до разсъмване. Привеждам глава под ниския горен праг на вратата на селската къща и влизам в малката тъмна стая с пръстен под, и във вонята на петима души, които спят, готвят, хранят се и ходят по нужда на едно и също място.
Те са мили с мен. Споделят това, което имат. Имат комат черен хляб, приготвен от ръж; никога не са вкусвали бял хляб. Имат рядка каша, приготвена със зеленчуци и тънък резен сирене. За пиене имат слаб ейл, който стопанката приготвя сама, и ми дават да отпия първа от глинена чаша, която има вкус на кал. Мисля си, че това са хората, за които би трябвало да се борим, това са хората, които живеят в богата страна, където земята е плодородна, а водата — чиста, където има повече акри за засяване, отколкото фермери, които да прибират реколтата. Това е страна, където надниците би трябвало да са високи, а пазарите би трябвало да са богати и оживени. И въпреки това не е така. Това е земя, където никой не може да спи спокойно в леглото си нощем заради страх от набези, от разбойници или крадци, където правосъдието на краля се купува и заплаща от приятелите на краля, където един честен работник може да бъде съден за държавна измяна и обесен, ако потърси правата си; и където явно не можем дори да попречим на един френски придворен да влезе в собствените ни пристанища и да ги опустоши.
Казваме, че сме управници на тази страна, но не управляваме според закона. Казваме, че имаме власт над тези хора, но не ги водим към мир или благоденствие. Ние, техните господари, враждуваме помежду си, и им носим смърт, сякаш нашите собствени мнения, мисли и мечти са далеч по-ценни от тяхната безопасност, от здравето им и от децата им.
Мисля си за кралицата, която язди през нощта, със заковани наопаки подкови на коня, за да не може никой да разбере къде е отишла, а нейните войници лежат повалени в реката Хемпмил, сред тях — може би съпругът ми и синът ми. Съпругата на ковача, добрата стопанка Скелхорн, ме вижда как пребледнявам, и ме пита дали не ми е прилошало от кашата.
— Не — казвам. — Но съпругът ми участваше в битката днес, и се страхувам за него. — Непоносимо ми е дори да ѝ кажа колко се боя за момчето си.
Тя поклаща глава и казва нещо за ужасните времена. Акцентът ѝ е толкова силен, че трудно разбирам какво казва. После постила една пълна с бълхи рогозка върху сламеник, който е най-хубавото им легло, до загасващия огън, и ми показва, че мога да легна. Благодаря ѝ, лягам, тя се настанява от едната ми страна, дъщеря ѝ — от другата. Мъжете спят от другата страна на огъня. Лежа по гръб и чакам дългата безсънна нощ да си отиде.
През нощта чуваме тропот на копита по селската улица, и от време на време — викове. Момичето, жената и аз се сгушваме заедно като уплашени деца: това е усещането да живееш във воюваща страна. Няма и помен от красотата на турнира, няма следа от вдъхновението на възвишените принципи — в реалността една бедна жена чува гръмкия тропот от копитата на конница по улицата, и се моли конниците да не спрат, за да заблъскат по паянтовата ѝ врата.
Когато изгрява зората, стопанката става, отваря предпазливо вратата и наднича навън. Решила, че няма опасност, тя излиза и аз чувам как кътка на кокошките си и пуска прасето да скита из селото и да се храни с боклуците. Ставам от леглото и почесвам отеклите следи от ухапвания от насекоми по ръцете, врата и лицето си. Косата ми се е измъкнала от внимателно намотаната на върха на главата ми плитка, чувствам се мръсна, страхувам се, че мириша; но съм жива. Не останах да заблуждавам нахлуващите лордове, както поиска от мен кралицата, скрих се като малодушна слугиня в къща на селяни, и се радвах на добротата им. Сниших се, за да не ме видят, когато чух конете през нощта, и легнах върху мръсната слама. Всъщност, миналата нощ бях готова да дам всичко, за да остана жива, а тази утрин бих дала всичко да узная дали съпругът ми и синът ми са живи. Обзета съм от страх и униние. Не се чувствам съвсем като херцогиня тази сутрин.