Величие и падение на куртизанките
- Автор: де Бальзак Оноре
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Ангелина Терзиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величие и падение на куртизанките». Краткое содержание книги:
— Това — продължи мисълта и господин дьо Гранвил, който говореше тихо, — че каторжникът ще бъде предаден на наказателен съд и че ако бъде призован заедно с него като лице, възползувало се съзнателно от престъпленията на този човек, Люсиен ще бъде извикан като тежко изложил се свидетел…
— О! Това няма да стане никога!… — извика тя високо с необикновена увереност. — Аз няма да се поколебая да избирам между смъртта и перспективата да видя човека, когото обществото е считало за най-добър мой приятел, обявен от съда като другар на един каторжник… Кралят обича много моя мъж…
— Госпожо — каза високо и с усмивка главният прокурор, — кралят няма ни най-малка власт дори върху най-дребния съдия-следовател в кралството, нито пък върху разискванията в наказателния съд. Там е величието на нашите нови институции. Аз сам току-що поздравих господин Камюзо за умението му…
— За неумението му — прекъсна го бързо графинята, обезпокоена много по-малко от съглашателството на Люсиен с някакъв си злодей, отколкото от връзката му с Естер.
— Ако прочетете протоколите за разпитите, на които господин Камюзо е подложил двамата обвиняеми, ще видите, че всичко зависи от него…
След тези думи — единствените, които главният прокурор можеше да си позволи — и след като хвърли по женски (или, ако щете, по съдийски) тънък поглед, той тръгна към вратата на кабинета си. На прага се обърна и добави:
— Извинете ме, госпожо, трябва да кажа нещо на Бован…
А това на езика на светското общество означаваше за графинята: „Не мога да бъда свидетел на това, което ще стане между вас и Камюзо…“
На какво са способни парижанките
— Какво представляват тези разпити? — запита Леонтин кротко Камюзо, застанал объркан пред жената на един от най-високопоставените мъже в страната.
— Госпожо — отговори той, — един писар записва въпросите на следователя и отговорите на подследствените; протоколът се подписва от писаря, от следователя и от арестуваните. Протоколите са част от процедурата, не определят характера на обвинението и изпращането на арестуваните пред наказателния съд.
— Добре — продължи тя, — ами ако бъдат унищожени?…
— Ах, госпожо, това би било престъпление, което никой следовател не може да извърши, престъпление по отношение на обществото!
— Още по-голямо престъпление спрямо мен е обаче, че са написани, но засега това е единственото доказателство против Люсиен. Я ми ги прочетете, та да видим има ли някакъв начин да се спасим. Божичко, не става въпрос само за мен, аз бих умряла на драго сърце, а за господин дьо Серизи.
— Не смятайте, че съм забравил какво уважение ви дължа, госпожо — каза Камюзо. — Ако например господин Попино бе натоварен с това следствие, щяхте да бъдете много по нещастна, защото той нямаше да отиде да се съветва с главния прокурор. Никой нищо нямаше да знае. Вижте, госпожо, всичко е иззето от дома на господин Люсиен, дори и писмата ви…
— О! И писмата ми!
— Ето ги, те са запечатани… — каза следователят.
Във вълнението си графинята позвъни, сякаш си беше в къщи; влезе прислужникът от канцеларията на главния прокурор.
— Донесете свещи! — каза тя.
Прислужникът запали една свещ и я сложи на камината, а през това време графинята разглеждаше писмата си, броеше ги, после ги смачкваше и ги хвърляше в огнището, след което бързо запали купчината листове, като си послужи с последното писмо, което нагъна като факла. С двата протокола в ръка Камюзо гледаше глупаво как горят писмата. Графинята, която изглеждаше заета единствено с унищожаването на доказателствата за любовта си, наблюдаваше следователя с крайчеца на окото си. Без да бърза, тя измери движенията си и с котешка пъргавина сграбчи двата протокола и ги хвърли в огъня; Камюзо ги извади оттам, но графинята се хвърли върху него и улови пламналите документи. Последва борба, по време на която Камюзо викаше:
— Госпожо! Госпожо! Вие посягате на… Госпожо…
Някакъв мъж се втурна в кабинета и графинята не можа да не изпищи, като позна граф дьо Серизи и зад него господин дьо Гранвил и господин дьо Бован. Обаче Леонтин искаше на всяка цена да спаси Люсиен, затова не пускаше страшните обгербвани листове, които държеше като с клещи, макар пламъците да бяха обгорили вече нежната й кожа.
Най-сетне Камюзо, чиито пръсти също бяха засегнати от огъня, като че ли се засрами от това положение и пусна документите; останало бе само парчето хартия в ръцете на двамата борещи се, което огънят не бе успял да обхване. Тази сцена стана за по-кратко време, отколкото е нужно, за да се прочете описанието й.