Черният манастир [bg]

— Там долу наистина трябва да има прясна вода — съгласи се полковникът.

— Е, съгласни ли сме всички, че сме открили скалата? — попита Франк.

Всички отговориха утвърдително.

— И че сега трябва да потърсим дърво — което отдавна може да го няма след тия четирийсет години?

— Ще намерим дървото — отвърна Вивиан. — И потока. И черния манастир.

— Добре — каза Франк. — Отец Армано не ни е подвел. Можеш да изстудяваш шампанското, Меркадо.

Хенри се усмихна немощно. Откакто преди седмица бяха тръгнали от Шоан, изобщо не изглеждаше добре, помисли си Пърсел. Лицето му беше изпито и очите му бяха тъмни и хлътнали. Франк му подаде последния къшей хляб.

— Изяж го.

Меркадо поклати глава.

Пърсел хвърли хляба в скута му.

— Изяж го, Хенри — подкрепи го Вивиан, вдигна хляба и го поднесе към устата на възрастния журналист, но той отново поклати глава.

— Нищо ми няма.

Тя прибра хляба в раницата му.

Пърсел и Ган проучиха картата на слабата светлина.

— Не виждам нищо, което да предполага изоставена кариера, така че не съм съвсем сигурен къде се намираме… но мисля, че сме тук… — Полковникът посочи място, където тъмнозеленото изсветляваше: указание, че картографите са забелязали по-рядката растителност на снимките от въздуха.

— Хоризонталите на картата показват, че теренът оттатък кариерата се снижава и има дълбока котловина с гъста растителност — прибави той.

— Не е означен обаче поток, другият ориентир на отец Армано — каза Франк.

— На картата е означено само онова, което се вижда на снимките от въздуха — напомни му сър Едмънд. — А то не е много.

— Не ме интересува какво е означено на картата — заяви Вивиан. — Трябва да видим какво има там. — И посочи черната скала.

— Основателен аргумент — съгласи се Пърсел и се изправи. — Да тръгваме.

Нарамиха раниците си и се заспускаха по терасирания склон на кариерата. На места обсидианът беше хлъзгав, а лианите коварно ги препъваха.

Франк се обърна към Меркадо, който като че ли се справяше добре със спускането.

Дъното на кариерата беше на около шест метра надолу и от скалите над него бликаше вода. Те спряха, измиха се, след това пиха и си напълниха манерките. Ган предложи да си починат и четиримата седнаха на един скален перваз.

Вивиан впери очи в черната плоча от отсрещната страна на кариерата. Слънцето вече надничаше над дърветата зад тях и лъчите му осветяваха монолита.

— Вижте! — възкликна тя и посочи.

Всички погледнаха шестметровата плоча и видяха, че върху нея е издялан кръст.

— Тя е! — каза фотографката. — Близо сме.

Тримата се изправиха. Меркадо обаче остана седнал, вторачен в кръста.