Черният манастир [bg]

Всички се съгласиха на сутринта да се отправят към селото на фалашите.

Вивиан се изправи и каза:

— Ей сега идвам.

Мъжете решиха, че отива по нужда, ала тя продължи да върви на запад и Франк се уплаши да не е изпаднала в умопомрачение и пак да е видяла мираж. Не можеше да я повика, защото трябваше да пазят тишина, така че стана и я настигна.

— Къде отиваш?

— Видях проблясък.

— Наистина ли?

— Ей там.

И го поведе в гъсталака.

Теренът се издигаше, забеляза той и си спомни скалистите възвишения, които бяха видели от самолета на връщане от Гондар.

Шубраците започнаха да оредяват и Пърсел усети камъни под краката си.

Трябваше да внимава къде стъпва и в същото време да се озърта, за да се увери, че няма никой. Вивиан отново се отдалечи напред. Той извади револвера от големия джоб на сафарито си и го затъкна под колана си.

Вивиан спря.

— Ето я скалата.

Франк стигна до нея и погледна на запад към залязващото слънце. Пред тях се простираше дълбока пропаст. Тук-там по дъното й се издигаха дървета, но иначе беше голо и растителността се свеждаше до храсти, лиани и тропически цветя, през които стърчаха черни скали. Древна обсидианова кариера.

— Ето я. — Фотографката посочи.

На стотина метра от отсрещната страна на изоставената кариера се извисяваше огромен черен монолит — каменна плоча, висока поне шест и широка около три метра, оформена от човешка ръка. Привечерното слънце подчертаваше черния блясък на горния й край. Пърсел нямаше представа как я е видяла Вивиан от джунглата.

Чу зад себе си шум, натисна Вивиан на земята, извади револвера и приклекна с лице към посоката на звука.

По възвишението се изкачиха Ган и Меркадо.

— А, ето ви — каза полковникът. — Не стреляйте, още сме приятели.

Франк прибра револвера и им махна да се приближат.

— Какво намерихте? — попита сър Едмънд.

— Кариера.

— Скалата на отец Армано — каза Вивиан и посочи.

— Да, наистина е кариера — каза полковникът. — И отсреща наистина има скала.

Хенри се взираше в черния монолит от отсрещната страна на кариерата. После се обърна към Вивиан.

— Как разбра?

— Това е тя, Хенри.

— Ами да я разгледаме отблизо — каза Ган.

Слънцето се спусна зад високия монолит и над древната кариера плъзна дълга сянка.

— Тя няма да ни избяга — каза Пърсел. — Предлагам да установим лагера си тук и да я разгледаме утре сутринта.

Вивиан се съгласи.

— Знаех си, че е тук, Франк.

Той се вгледа в нея, после насочи вниманието си към склона, по който бяха дошли. „Невъзможно“.

Тя сложи длан върху ръката му.

— Не, не е невъзможно.