Родена магьосница
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Родена магьосница». Краткое содержание книги:
— Толкова скоро?
— Може и по-скоро — натърти Ейвран.
Уалахс се извърна към Бинесман за потвърждение. Чародеят повдигна вежда.
— По-бързо ще е, според мен. Халите тичат като луди.
Уалахс плесна с камшика над главите на конете, подсвирна им и извика. Впрягът изхвърча от конюшнята и се понесе нагоре по хълма.
„Бавни са — осъзна Ейвран. — Много са бавни.“
Не бяха подсилени коне. Бяха обикновени животни, макар и едри и силни. И въпреки че препускаха с всичка сила, щеше да им е трудно да надбягат халите.
Уалахс подкара бясно покрай южната страна на пътя, като викаше „Варда!“.
— Пет минути! — крещеше на хората. — След пет минути ще са тук!
Чак сега Ейвран започна да разбира опасността. На изток от града, където от двете страни на черния път се нижеха къщи, беше пълно с хора. Мнозина от тях опразваха домовете си, товареха имуществото си на коне. Една старица бързаше да обере една ябълка. Млада майка събираше припряно сухото пране от храстите, а невръстните й дечица се държаха за престилката й.
Джавкаха кучета.
Пътят се изкачи по един малък хълм и за миг Ейвран можа да види целия Фелдъншир, проснал се под нея. На северозапад Дарквалд бе като тъмнокафяво петно покрай сребристите води на Донестгрий. На юг сред гънките между хълмовете се гушеха няколко махали. По реката плуваха лодки, понесли се надолу по течението. Навсякъде на изток от града пътят бе почернял от бежанци. Много от тях бяха селяни от Шрусвейл и селата на запад. Бягаха кой на кон, кой в талига, кой пеш.
На три мили зад тях, от хълмовете, през които прииждаха халите, се вдигаха облаци прах. Тук отгоре тътенът се чуваше по-ясно — непрестанно бумтене.
Хората крещяха.
— Всички ще загинат — прошепна Ейвран безпомощно.
Беше си мислила, че двамата с Бинесман са направили нещо добро. Всичко дадоха от себе си, за да предупредят хората. Но нямаше да е достатъчно.
— Не всички са обречени — каза Бинесман. — Спасихме някои. Може би мнозина.
Тя видя първите редици на халите, прииждащи по едно далечно възвишение. Фургони и хора се разбягваха пред тях.
Краката на един простосмъртен нямаше да го отведат достатъчно далече. От криенето нямаше полза. Хората бяха като жалки мишлета пред халската орда.
Войските на Габорн отстъпваха в дълга колона, снаряжението им блестеше на слънцето. Поеха на юг между хълмовете, безпомощни пред мощното настъпление.
— Хайде, от гледане полза няма — подвикна й Бинесман.
Но имаше, помисли си тя. Гледането усилваше яростта й, а яростта я правеше силна.
На един гол хълм над Фелдъншир Габорн се мъчеше да реши дали да спре отново и да даде отпор на чудовищата. Тук с него стотици обикновени мъже бяха яхнали коне. Повечето бяха въоръжени с лъкове и копия. Горяха от нетърпение да се докажат, надяваха да си заслужат неговия Избор. Малката му войска бе започнала да набъбва.
Въпреки това нищо не можеше да направи за Фелдъншир.
Точно под него беше последната му надежда… през тясното дефиле течеше буен поток и щеше да осигури известно разстояние между хората му и халите. Селяците от околностите бяха издигнали каменни зидове, за да не падат овцете им от стръмнината. Стотина местни хора бяха заели позиция зад източната стена и сега стояха с изпънати лъкове.
Халите напредваха към Фелдъншир.
Твърде малко хора бяха успели да напуснат града. Мъжете на Габорн виждаха селяците в долината — как още товарят храна и покъщнина по колите си. Сърцата им бяха на страната на простите хора, готови да загинат тук.
— Милорд? — попита Скалбейрн.
— Стойте на място — предупреди Габорн. — Повече нищо не можем да направим. Безполезен ще е опитът да ги прикрием, както всеки може да види.
Не смееше да предизвиква съдбата. Знаеше, че е невъзможно да върне ордата.
Мъжете на Скалбейрн помръкнаха, щом чуха заповедта му.
Зад него барон Уагит дишаше тежко и едва се сдържаше да не препусне към долината и да застане там редом до обречените хора. Минутите се разтеглиха безкрайно, макар че изчакването бе кратко.
На една миля от тях халите настъпваха в Бойния ред. Земята тътнеше под стъпките им.
Не можеше да ги спре.
Когато чудовищата наближиха урвата, стотината стрелци се надигнаха и пратиха залп от стрели.
Малцина от тях разполагаха с толкова силни лъкове, че да могат да пронижат хала от сто разкрача. Още по-малко притежаваха умението да стрелят добре от такова разстояние. Но трима или четирима успяха да нанесат смъртоносни удари преди халите да успеят да се съвземат.
Мечоноски замятаха камъни и нахлуха в урвата. Магесници изхвърлиха черно-кафяви облаци със своите бляскави прътове.