Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Тя беше разбрала, че ако покажеше и най-малко отвращение или неодобрение, щеше да си навлече гнева на майка си — ураган, на който не се устояваше лесно. Ако пък Лейлъни покажеше интерес към заниманията на Синсемила, майка й можеше да я обвини, че е шумна или че се държи невъзпитано, и отново щеше да последва буря.
Безразличието си оставаше най-сигурната тактика, макар и да беше престорено и да маскираше истинското отвращение. Затова когато Синсемила подреди инструментите за обезобразяване, Лейлъни се съсредоточи върху дневника си и започна да пише задълбочено в него, без да обръща внимание на побърканата жена.
Този път безразличието се оказа неподходящо за защита. Лейлъни се беше научила да пише еднакво добре и с двете ръце. Сега, докато пишеше с лявата, недъгавата ръка, майка й я гледаше със засилен интерес. Лейлъни предположи, че Синсемила любопитства какво пише в дневника, но за голяма нейно съжаление се излъга. Духът на откачен касапин се беше вселил в майка й.
— Мога да я направя красива — каза Синсемила.
Лейлъни реагира, без да спира писането:
— Кое да направиш красиво?
— Изкривената ти китка, свинското копито, което иска да стане човешка ръка. Тази грозна буца на върха на ръката ти — това може да стане красиво. Мога да я направя красива. Не само красива, а направо великолепна, произведение на изкуството, и ти няма да се срамуваш повече.
До този момент Лейлъни си въобразяваше, че е защитена с надеждна броня срещу нападенията на майка си. Ударът обаче беше толкова неочакван, че копието намери уязвимото място между бронята, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето й — бързо и болезнено пробождане.
— Не ме е срам от ръката ми — отвърна тя. Не искаше майка й да разбере, че я е наранила.
— Храбрата Лейни отново излиза с нейния стар номер „нищо не може да ме спре и аз съм невъзмутима“. Отново се прави на принцеса. Аз й говоря сериозно, а тя иска да ми каже, че грозната недъгава ръка е красива. Не се боя да кажа „недъгава“, а ти вземи се събуди, момиче. Трябва да престанеш да си въобразяваш, че като мислиш нормално, значи си нормална. Много ще се разочароваш. Никога няма да бъдеш нормална, но можеш да се разкрасиш малко. Чуваш ли?
— Да. — Лейлъни пишеше по-бързо, решена да отрази всяка една дума на майка си. Като се отнасяше към този монолог просто както някакво граматическо упражнение-диктовка, тя се абстрахираше от жестокостта. Ако успееше да задържи Синсемила на дистанция, нямаше да позволи да я наранят отново. Можеш да бъдеш наранен само от реални хора. Реални хора, които не са ти били безразлични. Така че наричай си я „старата Синсемила“, „пчелата-кралица“ или „скъпата майчица“, отнасяй се към нея весело, пренебрежително, защото в крайна сметка тя си остава един клоун и думите й нямат никакъв смисъл.
— За да се приближиш до нормалността — каза старата Синсемила, пчелата-кралица, змиеукротителката, преминала шокова терапия, — трябва да погледнеш трезво на това, което ти е объркано. Трябва да погледнеш трезво на подобната ти на щипка на рак ръка. Знаеш ли как да я подобриш?
— Не. — Лейлъни пишеше като бясна.
— Виж.
Лейлъни вдигна поглед от дневника.
Синсемила посочи с пръст белезите на предмишницата си.
— Сложи си ръката тук на хавлията и аз ще я направя красива като моята.
Погълнала обилен омлет със сирене и солидно количество незаконни химически дроги, сега Синсемила изпитваше друг зверски глад.
На Лейлъни й се стори, че погледът на майка й ще й извади очите. Погледна към лявата си китка. Усети, че вниманието на Синсемила също е насочено натам.
Ако само грубо отхвърлеше предложението да направят ръката й „по-красива“, можеше сериозно да разгневи майка си. Тогава имаше риск Синсемила да бъде изцяло обсебена от тъмно желание да твори скулптури от плът и тогава тя щеше да преследва Лейлъни с дни.
Докато пътуваха към Айдахо и вероятно към тихото кътче в Монтана, където я чакаше Луки, Лейлъни трябваше да запази ясно съзнание, да бъда нащрек в случай, че у Престън Мадок се събуди нагонът да убива, и да се възползва от първата възможност да избяга от кошмара.
Но нищо от това нямаше да бъде възможно, ако майка й непрекъснато й досаждаше. В дома на Мадок мирът и спокойствието не идваха често, но тя трябваше да постигне някакво примирие по въпроса за обезобразяването, ако иска да запази бистър ум и да се спаси.
— Красива е — излъга Лейлъни. — Не боли ли?
Синсемила извади от кутията шишенце с обезболяващо.
— Намажи с това кожата си и ръката ти ще изтръпне. Останалата болка ще е цената за твоята красота. Всички велики писатели и художници знаят, че без болка няма красота.