Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Ги дьо Мопасан
Едно семейство
Отивах да навестя моя приятел Симон Радевен, когото не бях виждал от петнадесет години.
Някога той беше моят най-добър приятел, съкровен приятел, с когото човек прекарва спокойните и весели дълги вечери, на когото казва интимните си сърдечни тайни, за когото намира, като говори тихо, редки мисли, фини, остроумни, деликатни, породени от самата симпатия, която възбужда духа и го предразполага.
Много години ние никак не бяхме се разделяли. Живеехме, пътувахме, мислехме, мечтаехме заедно, обичахме едни и същи неща с една и съща любов, възхищавахме се от едни и същи книги, разбирахме едни и същи творения, потръпвахме от едни и същи чувства и често се смеехме на едни и същи хора, само като разменяхме поглед.
После той се ожени. Ожени се изведнъж за едно провинциално момиче, дошло в Париж, за да си търси годеник. Как тази малка блондинка, слаба, с неподдържани ръце, със светли, празни очи, със свеж животински глас, подобна на сто хиляди кукли за женене, беше хванала този изтънчен и интелигентен мъж?
Може ли да разбере човек тия неща? Без съмнение той се е надявал на щастие, тихо, просто и продължително щастие в обятията на добра, нежна и вярна жена; и беше открил всичко това в прозрачния поглед на тази хлапачка със светли коси.
Не беше мислил, че дейният, жизнен и пламенен човек бързо се разочарова при допир с посредствената действителност, стига да не затъпее дотам, че нищо да не разбира.
Какъв щях да го заваря? Все още жизнен, духовит, засмян и ентусиазиран или приспан от провинциалния живот? Човек може толкова да се промени за петнадесет години!
Влакът спря на малка гара. Когато слизах от вагона, един дебел, много дебел човек, с червени бузи и заоблен корем, се спусна към мене с отворени обятия и извика:
— Жорж!
Целунах го, но не можах да го позная. После прошепнах слисан:
— Дявол да го вземе, не може да се каже, че си отслабнал.
Той отговори, като се смееше:
— Какво искаш? Добър живот! Добра трапеза! Добро спане! Ям и спя, ето моето съществуване!
Наблюдавах го и търсех в това широко лице любимите черти. Само очите му не бяха се променили; но аз не срещнах вече живия поглед и си казах: „Ако е вярно, че погледът е отражение на мислите, мислите в тази глава не са вече някогашните, които познавах така добре.“
Очите му блестяха все така, изпълнени с радост и приятелство, но нямаха вече онази интелигентна яснота, която изразява, както и словото, стойността на духа.
Изведнъж Симон ми каза:
— Гледай, ето двете ми големи деца.
Едно момиче на четиринадесет години, почти жена, и едно момче на тринадесет в ученическа униформа, се приближиха свенливо и несръчно.
Аз промълвих:
— Твои ли са?
Той отговори засмяно:
— Да, разбира се.
— Колко деца имаш всъщност?
— Пет! Имам още три в къщи!
Той изговори това с горд вид, доволен, почти тържествуващ, а аз се почувствувах обхванат от дълбоко съжаление, примесено със смътно презрение към този горделив, наивен, плодовит баща, който прекарваше нощите си да създава деца между две почивки в своята провинциална къща, като заек в кафез.
Качих се в колата, която той караше сам, и тръгнахме през града — тъжен град, сънлив и мрачен, без каквото и да било движение по улиците, с изключение на няколко кучета и две-три прислужнички. От време на време някой дребен търговец сваляше шапка, изправен до вратата. Симон отвръщаше на поздрава и назоваваше по име човека, без съмнение, за да ми докаже, че познава поименно всички жители. Дойде ми на ум, че навярно се готвеше да стане депутат — мечта за всички погребани в провинцията.
Преминахме бързо града и колата влезе в градина, която имаше претенции за парк, после спря пред къща с куличка, която пък искаше да мине за замък.
— Ето моята дупка — каза Симон с желание да изпроси комплимент.
Аз отговорих:
— Прелестна е.
На терасата се появи дама, нагиздена, причесана, със специално подготвени изрази за посещението. Тя съвсем не беше вече русото и блудкаво момиченце, което бях видял в църквата преди петнадесет години, а дебела дама с натруфен тоалет, потръпваща, без определена възраст, без характер, без елегантност, без дух, без всичко онова, което съставлява жената. Това беше най-сетне една майка, най-банална дебела майка, същинска квачка, създателка на човешки същества, машина от плът, която ражда деца и няма други духовни занимания освен готварската книга.
Тя ми пожела добре дошъл и аз влязох във вестибюла, където три мишлета, наредени по височина, стояха сякаш за преглед, като пожарникари пред кмета.
Казах: