Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— А, а, ето ги и другите.
Симон, сияещ от радост, ги назова:
— Жан, Софи и Гонтран.
Вратата на гостната беше отворена. Влязох в стаята и забелязах потънала в едно кресло някаква маса, която трепереше — някакъв човек, стар, парализиран човек.
Госпожа Радевен се приближи:
— Това е дядо ми, господине. Той е на осемдесет и седем години.
После тя извика на ухото на треперещия старец:
— Господинът е приятел на Симон, татко.
Прадядото направи усилие да ми каже добър ден и извряка:
— Уа, уа, уа — като размахваше ръце.
Аз отговорих:
— Вие сте премного любезен, господине — и се отпуснах на един стол.
Симон тъкмо влизаше усмихнат:
— А, а! Ти си се запознал с добрия татко. Той е безценен старец, развлича децата. На всяко ядене, драги, се лакоми до пукване. Трудно е да си представиш какво нещо може да изяде, ако го оставим свободен. Но ти ще видиш, ще видиш. Той така поглежда блюдата със сладкиши, като че ли са госпожици. Никога не си срещал по-смешно нещо, ще видиш ей сега.
После ме отведоха в моята стая да се преоблека, защото часът за вечеря наближаваше. Чух топуркане по стълбището и се обърнах. Всички деца ме следваха в редица след баща си, за да ми окажат почит без съмнение.
Стаята ми гледаше към равнината, безкрайна гола равнина, океан от треви, пшеница и овес, без дървета, без никакъв хълм — поразителна и тъжна картина на живота, който човек трябваше да прекара в тази къща.
Удари гонг. Известяваха вечерята. Слязох.
Госпожа Радевен ме хвана тържествено под ръка и минахме в трапезарията. Един прислужник търкаляше креслото на стареца, който, едва застанал пред чинията, започна да хвърля към десерта жадни и любопитни погледи, като въртеше с мъка треперещата си глава от една чиния към друга.
Тогава Симон потри ръце.
— Ще има да се позабавляваш — каза ми той.
И всички деца, като разбраха, че ще ми представят зрелището на лакомия дядо, започнаха да се смеят едновременно, а майка им само се усмихваше и повдигаше рамене.
Радевен започна да реве към стареца, свил на фуния ръце:
— Тази вечер имаме сутляш.
Набръчканото лице на прадядото просия и той потрепера по-силно от глава до пети, за да покаже, че беше разбрал и че е доволен.
Започна вечерята.
— Гледай — прошепна Симон.
Дядото не обичаше супа и отказваше да яде. Насилваха го заради здравето му; прислужникът тикаше насила пълната лъжица в устата му, а той, за да не погълне бульона, духаше така силно, че пръскаше като фонтан по масата и съседите си.
Малките деца се превиваха от радост, а баща им, твърде доволен, повтаряше:
— Смешен е, нали, старецът?
И през цялото време на яденето се занимаваха само с него.
Той изпиваше с поглед блюдата, поставени на масата, и с лудо трепереща ръка се опитваше да ги сграбчи и да ги привлече към себе си. Поставяха ги почти на разстояние да ги стигне, за да гледат напразните му усилия, трепетния му стремеж към тях, отчаяния зов на цялото му същество, на очите, устата, носа, с който душеше. Той ръмжеше откъслечно и от силно желание лигите течаха по кърпата му. А цялото семейство се радваше на това отвратително и смешно мъчение.
После слагаха в чинията му съвсем малко парче, което той изяждаше с трескаво лакомство, за да получи по-скоро още нещо.
Когато донесоха сутляша, той започна да се гърчи и да трепере от желание.
Гонтран му извика:
— Ядохте вече прекалено много. Няма от него за вас.
И се престориха, че няма да му дадат никак.
Тогава той започна да плаче. Плачеше, като трепереше по-силно, а всички деца се смееха.
Донесоха най-после и неговия дял, много малка част; и като ядеше първата хапка, той издаде с гърлото си смешен, лаком шум и направи с врата си движение, подобно на птица, която поглъща много голямо парче.
После, като свърши, започна да трепере, за да получи още ориз. Обхванат от съжаление пред мъката на този трогателен и смешен Тантал, аз се застъпих за него:
— Слушай, дай му още малко ориз!
Симон отговори:
— О, не, мили мой, ако яде прекалено много на тази възраст, може да му стане зле.
Млъкнах, дълбоко замислен над тази дума. О, морал, о, логика, о, мъдрост! На тази възраст! Те, значи, го лишаваха от единственото удоволствие, което можеше да вкуси, от грижа за здравето му! Здравето му! За какво й е здраве на тази неподвижна трепереща останка? Грижеха се за неговите дни, както се казва! Неговите дни? За него или за да запазят за по-дълго време на семейството зрелището на немощното му лакомство?
Той нямаше повече какво да прави в живота, нищо повече. Оставаше му само едно-единствено желание, една-единствена радост; защо да не му дадат всецяло тази последна радост, да му я дадат, докато умре от нея?