Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Защо барем не изпиеш и морето, чичо Туан?
— Пречат ми две неща, първо на първо, че е солено, и второ на второ, че трябва да го налея в бутилка, защото стомахът ми не е нагоден да пие от такава чашка! — отвръщаше неизменно той.
Да можехте освен това да го чуете, като се кара с жена си! Толкова бяха смешни, че с радост бихте платили за зрелището. През тридесетте години съвместен живот те се спречкваха всеки ден. Само че Туан се шегуваше, а жена му се сърдеше. Тя беше едра селянка с походка на дългонога чапла; върху мършавото й плоско тяло стърчеше главичка на разгневена кукумявка. По цял ден се занимаваше с отглеждане на кокошки в малко дворче зад кръчмата и се бе прочула със своя метод за угояване на птици.
Когато някои високопоставени хора във Фекан даваха вечеря, за да се услади на всички яденето, трябваше да изядат и някоя питомка на стрина Туан.
Но тя се бе родила в лошо настроение и бе останала такава — вечно недоволна от всичко. Сърдита на цял свят, тя особено много се дразнеше от мъжа си. Яд я бе на веселостта му, на известността, на здравето и пълнотата му. Смяташе го за пълен лентяй, защото печелеше пари, без да върши нищо, за същинска свиня, защото ядеше и пиеше колкото десет обикновени мъже. Ден не минаваше, без да му заяви настървено:
— Няма ли да ти е по-добре в кочината, търтей неден! Повдига ми се чак от толкова лой!
И му крещеше право в лицето:
— Почакай, почакай само; ще видиш какво ще налетиш, ще видиш! Ще се пръснеш като чувал с жито, разплути шишко!
А Туан се смееше от все сърце, тупаше се по шкембето и отвръщаше:
— Ех, ти, кокоша майчице, ех ти, плоска дъсчице, че постарай се и ти да угоиш така птиците си, постарай се де!
После запретваше ръкава на огромната си ръка и добавяше:
— Това се казва крилце, майко, крилце и половина!
Клиентите удряха с юмруци по масите, превиваха се от смях, тропаха с крака и плюеха в пристъп на веселие.
А разлютената старица повтаряше:
— Почакай малко… почакай малко… Ще видиш какво ще налетиш… ще се пръснеш като житен чувал…
И си отиваше вбесена всред смеховете на посетителите.
Туан наистина представляваше удивителна гледка, толкова беше затлъстял и напълнял, цял червен и вечно запъхтян. Той бе едно от тия огромни създания, с които смъртта сякаш си играе, шегува се, забавлява се вероломно, хитрува и превръща бавната си разрушителна работа в нещо неудържимо комично. Вместо да се прояви както у другите с бели коси, отслабване, бръчки, растяща отпадналост, та да кажем изтръпнали: „Тю да се не види! Колко се е изменил!“, обесницата се забавляваше да угоява Туан, да го превръща в смешно чудовище, да го обагря в червено и синьо, да го напомпва, да му придава свръхчовешки здрав вид; обезобразяванията, с които тя бележеше всички същества, бяха у него не зловещи и тъжни, а смешни, забавни и комични.
— Почакай малко, почакай малко — повтаряше стрина Туан, — ще видиш какво ще стане!
II
И наистина стана — Туан получи удар и се парализира. Сложиха великана на леглото в малката стаичка зад преградата на кръчмата, за да може да чува какво се говори оттатък и да разговаря с приятелите си, защото главата му бе останала читава, а тялото му лежеше сковано неподвижно — огромна маса, която не можеше ни да се мръдне, ни да се повдигне. Надяваха се първите дни, че краката ще се раздвижат постепенно, но скоро тази надежда изчезна и Туан Моя специалитет прекарваше дните и нощите в леглото си. Изтупваха го само веднъж седмично с помощта на четирима съседи, които повдигаха кръчмаря за ръце и крака, докато обръщаха сламеника му.
Все пак той си остана весел, но веселостта му бе по-друга — по-плаха, по-смирена. Боеше се като малко дете от жена си, която по цял ден крещеше:
— Вижте го тлъстото прасе, вижте го търтея, безделника, дебелия пияница! И таз добра! И таз добра!
Той не отговаряше вече. Намигаше само зад гърба на старата и се обръщаше в леглото — единственото движение, което му бе възможно. Той наричаше това упражнение „врътване на север“ или „врътване на юг“.
Най-голямото му развлечение сега беше да слуша разговорите в кръчмата и сам да разговаря през стената, когато разпознаеше гласовете на приятелите си.
— Хей, зетко, ти ли си Селестен? — викаше той.
А Селестен Малоазел отговаряше:
— Аз съм, чичо Туан. Е как е, ще препускаш ли пак, дебеланчо?
— За препускане съвсем ме няма, но не съм отслабнал. Солиден ми е гръдният кош.
Скоро той накара най-близките си приятели да идват в стаята му и да му правят компания, макар че изпадаше в отчаяние, като ги гледаше да пият без него. Все повтаряше:
— Само затуй ми е жал, зетко, че не мога вече да опитам моя специалитет, дявол да го вземе! За другото пет пари не давам, но дето не мога да си сръбна, затуй ми е жално.