Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Господин полковник, неприятелите са избягали. Изглежда, че има много ранени. Ние сме господари на местността.
Дебелият военен, който си бършеше челото, изрева:
— Победа!
И записа в малкия търговски бележник, който измъкна от джоба си:
„След ожесточена битка прусаците бяха принудени да отстъпят, като отнесоха мъртвите и ранените си. Общо петдесет души са извадени от строя. Мнозина останаха в наши ръце.“
Младият офицер продължи:
— Какви мерки да взема, господин полковник?
— Ще се оттеглим, за да избегнем ново нападение с артилерия и по-големи сили.
И даде заповед за връщане.
Поделението се строи в мрака, под стените на замъка, и потегли, като обгради отвсякъде здраво вързания Валтер Шнафс, държан от шестима войника с револвери в ръка.
Бяха изпратени разузнавачи, за да разгледат пътя. Напредваха предпазливо и спираха от време на време.
Призори пристигнаха в околийското управление на Рош Уазел — националната гвардия на това градче беше извършила бойния подвиг.
Населението, разтревожено и извънредно силно възбудено, чакаше. Когато забелязаха каската на пленника, нададоха страшни викове. Жените дигаха ръце, бабите плачеха, старец хвърли патерицата си по прусака и удари по носа един от пазачите му.
Полковникът ревеше:
— Бдете за сигурността на пленника!
Най-после стигнаха до кметството. Отвориха затвора и хвърлиха вътре развързания Валтер Шнафс. Двеста въоръжени мъже караулеха около зданието.
Тогава, въпреки признаците на неправилно храносмилане, които го измъчваха от известно време, прусакът, полудял от радост, заигра лудо, като си вдигаше ръцете и краката, и надаваше бесни викове, докато изтощен, падна до стената.
Така превзеха замъка Шампинье само след шест часа окупация.
Полковник Патие, търговец на платове, който извърши този подвиг, като предвождаше националната гвардия на Ла Рош-Уазел, беше награден с орден.
Ги дьо Мопасан
Туан
I
На десет левги в околността всеки знаеше чичо Туан, дебелия Туан, Туан Моя специалитет, Антоан Машбле, наречен още Греяната, кръчмар в Турньован.
Той бе прославил селцето, сгушено в една гънка на дола, който се спущаше към морето — бедно селце, само десетина нормандски къщи, обградени с дървета и ровове.
Къщите се гушеха в обраслото с трева и тръстика дере зад завоя, който бе дал на това място името Турньован15. Потърсили бяха като че ли завет в долчинката, както птиците се крият из браздите във ветровити дни; потърсили бяха убежище от силния морски вятър, който вее откъм откритото море; остър и солен, той разяжда и обгаря като огън, суши и разрушава като зимен мраз.
Цялото селце бе сякаш собственост на Антоан Машбле, по прякор Греяната, наричан често също Туан Моя специалитет, понеже постоянно употребяваше израза: „Моят специалитет е пръв във Франция.“
Неговият специалитет беше, разбира се, конякът му.
От двадесет години той поеше цялата околност със своя специалитет и греяната си ракия и всеки път, щом го питаха:
— Какво ще пием, чичо Туан?
Той отговаряше неизменно:
— Греяна ракийка, зетко, тя сгрява червата и избистря главата. Нищо по-здравословно за тялото.
Той имаше също навик да нарича всички „зетко“, макар че никога не бе имал дъщеря — нито омъжена, нито за омъжване.
Известна личност беше Туан Греяната, няма що, най-дебелият човек в кантона, а може би и в околията. Къщичката му изглеждаше смешно тясна и ниска за него и като го виждаха изправен на прага — той стоеше там по цели дни, — хората се питаха как ли влиза в жилището си. Но той влизаше всеки път, щом се появеше някой посетител, защото Туан Моя специалитет се смяташе по право поканен да обърне по една малка чашка от всичко, което се пиеше в кръчмата му.
Заведението му се казваше „Приятелска среща“ и Туан бе наистина приятел на цялата околност. Идваха чак от Фекан и Монтивилие, за да го видят и да се посмеят на шегите, които пускаше — този шишко бе в състояние да разсмее и надгробен камък. Той умееше някак си да се подиграва с хората, без да му се сърдят, намигаше, за да изрази нещо недоизказано, удряше се по бедрото в изблик на веселост, а хората примираха от смях, без да искат, при всеки удар. Пък и любопитно беше да го гледат, макар и само като пиеше. А той пиеше всичко, и то в каквото и количество да му предложеха; хитрите му очички светеха от радост, която се дължеше на двойно удоволствие — на първо място — удоволствието от почерпката, а след това — удоволствието, че тя му носеше и парички.
Шегобийците от селцето го питаха:
15
Където вятърът се обръща. — Б.пр.