Владение на мрака
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-107-8
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владение на мрака». Краткое содержание книги:
Магистрала А1, Флоренция — Милано
Гейбриъл реши, че няма причина да изоставя колата на Бел. Все още не. Появата на онова смахнато копеле, ченгето, беше го изплашила ужасно, но не беше възможно той да е успял да види регистрационния номер. Никой не би могъл да свърже кола, наета от английска журналистка, с онова, което се бе случило на хълма край Босколата. Най-важното сега беше да се отдалечи колкото може повече от Тоскана. Да остави зад гърба си и миналото, и ужасните неща, които бе принуден да стори. Да започне начисто, да се упъти направо към бъдещето.
Беше ужасно, но той успя да съблече трупа — отчасти за да помогне на прасетата да му свършат мръсната работа, отчасти за да затрудни идентифицирането й в случай, че я откриеха достатъчно скоро, за да бъде идентификацията възможна, колкото и невероятно да беше това. Оказа се, че решението му е било блестящо. Достатъчно лошо бе, когато онова побъркано ченге изникна сякаш от нищото. Но би било милион пъти по-лошо, ако той бе оставил по тялото нещо, което би облекчило усилията им да разберат коя е тя.
Така че засега колата не представляваше опасност. Той смяташе да я остави на паркинга за продължителен престой на летището в Цюрих и да си купи билет. Никога досега не бе ходил в Обединеното кралство, тъй като Даниъл винаги бе настоявал, че там за него няма нищо, освен болка и призраци от миналото — затова и нямаше представа какви са мерките за сигурност при влизането в страната. Но надали някой щеше да намери причина да обърне по-специално внимание на него или на британския му паспорт.
Искаше му се да не се бе наложило да убива Бел. Та той не беше някаква студена, безчувствена машина за убийства! Но нали веднъж вече му се бе случило да изгуби всичко. Знаеше какво е усещането и не би понесъл това да му се случи втори път. Дори плъховете се борят, когато бъдат притиснати в ъгъла, а той със сигурност имаше повече смелост от един плъх. Тя не му беше оставила избор. Също като Матиас и тя беше стигнала прекалено далеч. Добре де, е Матиас беше малко по-различно. Тогава той просто изгуби контрол над себе си. Мисълта, че този човек, когото бе обичал от детските си години, е убиец на майка му, бе накарала болката да избликне като извор в главата му и той го намушка дори преди да осъзнае, че държи в ръката си нож.
В случая с Бел той съзнаваше много добре какво прави. Но беше действал, тласкан от инстинкт за самосъхранение. Тъкмо се канеше да се свърже с дядо си, когато Бел нахлу в живота му, застрашавайки всичко. Последното, което му трябваше, бе тя да се раздрънка и да го свърже с убийството на Матиас. Той искаше да пристигне в дома на дядо си с чисто минало, да не допуска животът, който му е бил отказван досега, да бъде съсипан от някаква журналистка, свикнала да се рови из мръсотията.
Непрекъснато си повтаряше, че е направил онова, което е трябвало да направи. И това, че се чувстваше зле поради стореното, беше хубаво, защото доказваше, че в основата си е почтен човек. Беше притиснат от събитията, но това не означаваше, че е лош човек. Отчаяно се нуждаеше да повярва в това. Беше на път да започне нов живот. Само след дни Гейбриъл Поршъс щеше да бъде мъртъв, а Адам Макленън Грант да бъде на сигурно място под крилото на своя богат и могъщ дядо.
По-късно щеше да има време за разкаяние.
Замъкът Ротесуел
На Сюзън Чарлсън очевидно не й се нравеше полицията да се появява тук без покана. Няколкото минути, които деляха пристигането на Карен пред портите на замъка от появата й на прага очевидно се бяха оказали недостатъчни, за да успее първата помощничка на Грант да прикрие възмущението си.
Вместо предишното любезно посрещане, този път тя се обърна към Карен с думите:
— Не ви очаквахме.
— Къде е той? — Карен влезе забързано, принуждавайки Сюзън да направи няколко крачки встрани.
— Ако имате предвид сър Бродерик, все още не е възможно да се разговаря с него.
Карен демонстративно погледна часовника си.
— Седем часа и двайсет и седем минути. Готова съм да се обзаложа, че той още закусва. Вие ли ще ме заведете при него, или ще се наложи да го търся сама?
— Това е възмутително — каза Сюзън. — Уведомен ли е помощник-началникът Лийс, че сте тук и се разпореждате така своеволно?
— Сигурна съм, че скоро ще бъде уведомен — каза Карен през рамо и тръгна надолу по коридора. Отвори първата врата, покрай която мина — оказа се гардеробна. Следващата врата — офис.