Владение на мрака

— Здравейте, аз съм Адам.

Протегна ръка. Достатъчно беше да види тази жена, за да прецени строгостта на етикета, който вероятно се спазваше тук.

— Да — отвърна жената. Дисциплината й помогна да надвие вълнението си, тя стисна здраво ръката му, без да я пуска. — Аз съм Сюзън Чарлсън. Аз съм личен асистент на дя… искам да кажа, на сър Бродерик. Това е изключителен шок. Изненада. Като гръм от ясно небе. — Тя се разсмя. — Чуйте ме само какви ги говоря! Обикновено не съм такава. Просто… е, никога не съм предполагала, че ще доживея този ден.

— Разбирам. За мен също беше шок. — Той освободи внимателно ръката си. — Дядо ми у дома ли е?

— Елате с мен.

Тя затвори вратата и го поведе по един коридор.

Благодарение на работата на баща си Гейбриъл беше посещавал някои красиви домове в Италия, но тази къща му се стори напълно чужда. С тези каменни стени и пестелива декорация тя изглеждаше студена и гола. Но реши, че няма да му навреди, ако направи комплимент.

— Прекрасен дом — каза той. — Никога не съм виждал нищо подобно.

— Къде живеете? — попита Сюзън, докато завиваха по друг, дълъг коридор.

— Израснах в Италия. Но имам намерение да се върна към корените си.

Сюзън спря пред тежка дъбова врата, изпъстрена с гвоздеи. Почука и влезе, като направи знак на Адам да я последва. Той възприе съвсем смътно стаята — някакво убежище със стени, покрити с книги. Цялото му внимание беше съсредоточено върху белокосия мъж, застанал край прозореца. Погледът на хлътналите му очи беше непроницаем, лицето му — напълно неподвижно.

— Здравейте, сър — каза Адам. За свое учудване установи, че му е трудно да говори. Неочаквано вълнение се надигна у него и му се наложи да преглътне сълзите си.

Лицето на стария човек като че ли започна да се разчупва пред очите му. По него се изписа странно изражение, смесица от усмивка и тъга. Той направи крачка към Адам, после спря и каза:

— Здравейте.

И неговият глас беше задавен. Хвърли поглед зад Адам и направи знак с ръка на Сюзън да излезе.

Двамата мъже впериха жадни погледи един в друг. Адам успя да се овладее и се покашля.

— Сър, сигурен съм, че не един човек е идвал тук, представяйки се като син на Катрина. Искам само да кажа, че няма да предявявам никакви претенции към вас и че не възразявам да бъда подложен на всякакви изследвания — ДНК-проби и каквото пожелаете. Допреди три месеца, когато почина баща ми, нямах никаква представа кой съм всъщност. През изминалите три месеца се колебаех дали да се свържа с вас или не… И ето ме тук. — Той извади писмото на Даниъл от джоба на единствения си приличен костюм. — Това е писмото, което той ми остави. — Гейбриъл протегна ръка към Грант, който пое омачканите листове. — Нямам нищо против да почакам отвън, докато вие четете.