Последно разсъмване

— Ами да — кимна Татяна Петровна. — В понеделник е взела колието под наем, после ни дойде на гости.

— Ами мероприятието, на което е трябвало да присъства, вчера ли е било, на двайсети ноември, вторник?

— Да, да, вчера.

— А е смятала да върне колието именно днес, така ли? Не утре? Не другиден?

— Не, не. Женя определено каза, че днес, дори си пресмяташе времето за тази цел. Каза, че ще дойде към единайсет сутринта, за тортата щели да й трябват около четири часа, значи до три, но си отпусна още един час за всеки случай — до четири, каза, че ако в четири излезе от нас, ще успее да отиде.

Колосенцев стоеше, подпрял гръб на секцията, явно преживяла и Брежневия застой, и Горбачовата перестройка. Така, започна се… Нови обстоятелства — нови усложнения в работата. „Сега няма бързо да се измъкнем оттук“ — помисли си Генадий със съжаление. Ще трябва да се приспособява към ситуацията. Може поне чай да почерпят. Рома сигурно пак е гладен.

— Света, а дали не бихте ни налели чай? — обърна се той към момичето. — Явно разговорът ни ще бъде дълъг.

— Може би сте гладни? — любезно попита Дорожкина-младша.

— Ами ако ни дадете нещо, ще ви бъдем признателни — отговори оперативният работник, като хвърли насмешлив поглед към Роман, който веднага се смути и като на повечето червенокоси хора лицето му пламна.

Генадий беше красив и момичетата го харесваха, а той използваше това без капчица притеснение. Светлана, въпреки току-що преживяния шок, му се усмихна кокетно и тръгна към кухнята. Генадий се убеди, че Дзюба седи с отворения бележник и записва всичко, и зададе следващия въпрос:

— Къде е трябвало Панкрашина да върне колието?

— Ами не знам откъде го беше взела — колебливо проговори Татяна Дорожкина. — Тя просто каза, че го взела под наем. Аз нямам представа откъде се вземат накити под наем. Дори изобщо не бях чувала, че това е възможно. Едва сега, от Женя го чух.

— А какво е било колието? Тя каза ли ви?

— Да, дори го видяхме, тя се отби у нас да пийне чай на път от тази фирма за вещи под наем. И ни показа колието. Разглеждахме го, дори си го слагахме.

— Ние? Кои бяхте вие? Колко бяхте?

— Аз и дъщеря ми — плахо поясни Дорожкина, — Светлана. И двете си бяхме вкъщи.

— Опишете го, моля.

С крайчеца на окото си той следеше как Роман записва показанията в бележника си и с удовлетворение си отбелязваше, че колегата му засега пише всичко правилно: „изделие от жълт метал с червени, сини, жълтеникавокафяви и безцветни камъни“. Рома е още млад, неопитен, пише и произнася думата на глас. Разбира се, двете го чуха — и майката, и щерката, която се бе върнала от кухнята с черно цветен поднос с жостовски мотиви, на който стояха чаши, чайник, захарница и чиния със сандвичи.

— Ама вие какво пишете? — възмути се Светлана. — Ясно ви се каза: рубини, диаманти, сапфири, топази, злато. Какви си ги съчинявате?

Роман, без да поглежда, протегна ръка към чинията, донесена от Светлана от кухнята, и си взе сандвич. Вечно беше гладен тоя човек. И докато през първите две години работа в криминалния отдел още си носеше от къщи кутии и пакети със сандвичи и пирожки, които постоянно дъвчеше, сега започна да се стеснява и стоически понасяше мъките на глада. Но при всяка възможност омиташе всичко, което му паднеше.