Тръпка [bg]

Трябваше да се прибера.

Колата угасна, когато нестабилният ми крак отпусна съединителя.

— Божичко — промълвих, оглеждайки се, за да видя колко хора са забелязали шофьорската ми некадърност. Не че беше чак толкова трудно да накараш точно тази кола да угасне, особено сега, когато температурите бяха паднали, но обикновено успявах да подходя достатъчно елегантно към съединителя, за да изляза на пътя без подобни публични унижения. Прехапах устни, опитах да се стегна и запалих двигателя отново.

Имаше два пътя, по които можех да стигна до вкъщи. Единият беше по-кратък, но минаваше през прекалено много светофари и нерегулирани кръстовища и надали щях да се справя днес, докато бях толкова разсеяна. Другият бе малко по-дълъг, но включваше едва два знака стоп. Пък и минаваше точно покрай Пограничната гора, където живееха вълците.

Докато карах, натискайки педала на газта толкова силно, колкото смеех, стомахът ми се бе свил на топка и продължавах да треперя от нерви. Колата изръмжа отчаяно. Погледнах таблото: двигателят беше започнал да прегрява. Проклета кола! Защо татко не ме бе завел да купим нова, както обещаваше.

Залязващото слънце потъваше отвъд хоризонта, като обагряше облаците в пурпурно и ги превръщаше в стичащи се по небосвода тънки струйки кръв. Усещах туптенето на сърцето си в ушите, кожата ми гореше. Всичко в мен крещеше, че нещо не е наред. Не знаех кое ме притеснява повече — нервите, от които ръцете ми трепереха, или неконтролируемото желание да оголя зъби и да се боря.

Забелязах редица пикапи, паркирани край пътя. Аварийните им светлини примигваха в спускащия се сумрак и осветяваха с червената си светлина близките дървета. Някакъв човек се приведе край последния пикап, държеше нещо, което не можех да видя ясно от това разстояние. Стомахът ми се преобърна отново и докато отпусках газта, колата се задави и угасна, оставяйки ме насред зловеща тишина.

Завъртях ключа, но дали заради треперенето на ръцете ми или заради обвинителния блясък на индикатора, показващ, че двигателят е прегрял, колата отказа да запали. Щеше ми се да бях отишла сама да си купя нова. С чековата книжка на татко.

Ръмжейки ядосано, оставих колата да се спусне надолу по наклона, паркирах зад спрелите пикапи и слязох. Обадих се в студиото на мама по мобилния си телефон, но никой не вдигна — най-вероятно вече беше отишла да отвори галерията. Не се притеснявах как ще се прибера вкъщи — вече бях достатъчно близо, за да стигна без проблеми и пеш. Това, което ме тревожеше, бяха пикапите. Защото те означаваха, че Изабел е казала истината.