Тръпка [bg]

— Искате ли да ви…

— Ще се оправя и сама оттук. Благодаря.

Той изчака, докато вляза в двора, и после чух отдалечаващите се стъпки. За един безкраен момент останах на място, заслушана в далечните гласове, идващи от гората, и в шумоленето на сухите листа на дърветата.

И изведнъж това, което в началото бях възприела като тишина, се изпълни със звуци. Животинки, които шумоляха сред нападалите листа в гората. Ревът на минаващите по шосето камиони.

Звукът на бързо, дрезгаво дишане.

Замръзнах. Затаих дъх.

Но хрипливите дихания не бяха мои.

Проследих звука, качвайки се внимателно към верандата. Струваше ми се, че проскърцването на всяко стъпало под тежестта ми отеква гръмовно.

Подуших го, преди да го видя, и сърцето ми моментално превключи на по-висока предавка. Моят вълк. Тогава детекторът за движение задейства с тихо изщракване лампите на верандата. Той беше там, облян от жълтеникавата светлина, наполовина приседнал, наполовина легнал, облегнат на стъклената врата.

Преглътнах болезнено и колебливо пристъпих по-близо. Красивата му козина беше изчезнала и той беше гол, но аз знаех, че това е моят вълк, още преди да отвори очи. Своите жълти, толкова познати очи. Погледна ме, но не помръдна. Алена струйка кръв се стичаше от ухото му към неговите отчайващо човешки рамене — смъртоносната окраска на войната.

Не мога да обясня как точно разбрах, че това е той, но не се усъмних дори за миг.

Върколаците не съществуват.

Въпреки че бях разказала на Оливия как съм видяла Джак, всъщност не го вярвах наистина. Не и по този начин.

Вятърът донесе до мен миризмата, която бързо ме накара да се взема в ръце. Кръв. Губех време.

Измъкнах ключовете си и се пресегнах над него, за да отворя вратата. Твърде късно видях как вдигна вяло ръка в опит да се хване за нещо, преди да се стовари вътре, оставяйки червени следи по стъклото.

— Съжалявам! — промълвих.

Не можех да разбера дали ме е чул. Прескочих го и се втурнах в кухнята, като палех всички лампи по пътя си. Грабнах няколко кърпи от чекмеджето и забелязах ключовете от колата на татко, хвърлени върху плота до купчина документи, които си бе донесъл от службата. Значи имах под ръка транспорт, ако ми се наложеше.

Изтичах обратно към вратата. Страхувах се, че момчето може да е изчезнало, докато съм била с гръб към него, но въпреки лошите шеги на въображението ми той си беше там, лежеше наполовина вън и наполовина вътре и трепереше неудържимо.

Без да се замислям, го хванах под мишниците и го придърпах в кухнята, за да мога да затворя вратата. Следата от кръв по пода изглеждаше ужасяващо истинска.