Тръпка [bg]

Десета глава: Грейс

15°С

— Мислиш ли, че трябва да взема книгата вкъщи? — попитах Оливия. — „Изследване на вътрешностите“ или както там се казваше? Дали да си я чета у нас, или да я оставя тук?

Тя затвори вратата на шкафчето си, крепейки по няколко учебника и в двете ръце. Носеше очилата си за четене с прикачена към тях верижка, за да може да ги увесва на врата си. Изглеждаха като неизменна част от лицето й, придавайки й вид на очарователна библиотекарка.

— Имаше много за четене. Аз лично си взимам моята.

Пресегнах се обратно в шкафчето си за учебника. Зад нас коридорът се изпълни с шум, докато учениците си прибираха нещата и се готвеха да тръгват към домовете си. През целия ден събирах смелост, за да разкажа на Оливия за вълците. Принципно никога не бях имала проблем да споделя с нея каквото и да било, но след полускарването ни от вчера моментът за подобен разговор все ми се струваше неподходящ. А сега денят почти бе изтекъл. Поех си дълбоко дъх:

— Вчера видях вълците.

Оливия прелистваше разсеяно най-горната книга от купчината си, без да осъзнава колко важно беше това ми откровение:

— Кои?

— Неприятната вълчица, черният и един нов.

Отново се поколебах дали да споделя всичко. Тя поне се интересуваше от вълците повече, отколкото Рейчъл, а аз просто не знаех с кого другиго мога да говоря за това. Дори в собствената ми глава думите, които се канех да произнеса, звучаха откачено. Но след миналата вечер чувствах тази тайна като окови, пристягащи гърдите и гърлото ми. Окови, от които трябваше да се освободя. Оставих думите просто да се плъзнат навън. Произнесох тихо:

— Знам, че ще ти прозвучи глупаво. Новият вълк… Смятам, че именно това се е случило, когато вълците са нападнали Джак.

Оливия се извърна към мен.

— Джак Кълпепър — добавих.

— Знам кого имаш предвид — намръщи се тя, все още изправена пред шкафчето си.

Изражението й и ме караше да съжалявам, че изобщо съм започнала този разговор. Въздъхнах.

— Мисля, че го видях в гората. Джак. Като… — поколебах се.

— Вълк? — довърши Оливия.

Тя чукна токчетата на обувките си едно в друго — никога не бях виждал някой да прави това извън „Магьосникът от Оз“ — и се завъртя на пети, за да застане лице в лице с мен. Повдигна вежди.

— Ти си луда. — Едва различавах думите й заради шума в коридора. Учениците се блъскаха в нас. — Искам да кажа — това е чудесна фантазия и мога да разбера защо искаш да вярваш в нещо подобно… но ти просто си луда. Съжалявам.

Приведох се към нея:

— Олив, знам какво видях. Това бяха очите на Джак. Това беше неговият глас. — Разбира се, нейното съмнение бе накарало и мен да се съмнявам, но все още не бях готова да го призная. — Мисля, че вълците са го превърнали в един от тях. Чакай… какво искаше да кажеш с това? Че искам да вярвам в нещо подобно?

Оливия ме изгледа продължително, след което се насочи към стаята ни за отчет1: