Тръпка [bg]

Джон се разсмя може би малко по-силно, отколкото шегата ми предполагаше, а Оливия ми хвърли поглед, изпълнен с толкова отрова, че като нищо можеше да убие някое малко животинче. Млъкнах.

— Хайде, Олив — каза Джон, който изобщо не забелязваше гневните пламъци в очите на сестра си. — Плащаш си за урока, независимо дали присъстваш или не. Идваш ли, Грейс?

Погледнах към прозореца и за първи път от месеци отново си представих как изчезвам сред дърветата и тичам, докато не открия моя вълк в лятната гора. Тръснах глава.

— Не сега. Какво ще кажеш да го оставим за друг път?

Джон ме дари с поредната си широка усмивка.

— Става. Хайде, Олив. Чао, красавице. Знаеш към кого да се обърнеш, ако си търсиш повече действие и по-малко приказки.

Оливия го удари с раницата си, което предизвика едно доста звучно туп, но въпреки това болката дойде при мен. Сякаш бях направила нещо, с което да насърча флиртуването на Джон.

— Тръгвай. Просто тръгвай. Чао, Грейс.

Изпратих ги до вратата, след което се върнах в кухнята. Приятно неутралният глас на някакъв критик ми правеше компания, докато описваше класическото произведение, което току-що бяхме чули, и представяше следващото — татко беше оставил радиото в кабинета си, който беше точно до кухнята, включено. Всички тези звуци, подчертаващи факта, че моите родители също живееха нейде из къщата, само нагнетяваха усещането за липсата им. Понеже бях наясно, че вечерята ни ще бъде боб от консерва, освен ако самата аз не приготвя нещо, извадих от хладилника тенджера с остатъците от някаква супа и я оставих върху котлона, за да се стопли, докато нашите се приберат.

Останах в кухнята, сега осветена само от слабата следобедна светлина, която проникваше през стъклената плъзгаща се врата на верандата. Бях изпълнена с чувство на самосъжаление, но то бе предизвикано повече от снимката на Оливия, отколкото от празнотата в дома ми. Не бях виждала моя вълк от деня, в който го бях докоснала, преди близо седмица и въпреки че се опитвах да се противопоставям на тези чувства, отсъствието му ме пробождаше като с нож. Това, че изпитвах неистова нужда от този горски призрак, пристъпващ в задния двор, за да се чувствам завършена, беше нелогично и глупаво. Но напълно неизлечимо.

Отидох до вратата и я отворих. Исках да усетя уханието на гората. Пристъпих на верандата с обути в чорапи крака и се облегнах на парапета.

Ако не бях излязла навън, не зная дали щях да чуя писъка.