![Тръпка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/2/trpka-bg-download.jpg)
Тръпка [bg]
- Автор: Стивотер Мэгги
- Серия: Вълците от Мърси Фолс #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712171
- Переводчик: Александър Бакалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тръпка [bg]». Краткое содержание книги:
Най-сетне разпознах човека, когото бях забелязала по-рано. Беше полицай Кьониг, без униформа, и барабанеше с пръсти по капака на пикапа. Когато ме забеляза, пръстите му замръзнаха. Носеше яркооранжева шапка и държеше пушка в ръка.
— Проблеми с колата? — попита.
Бързо се обърнах, когато чух звука от двигателя на друг автомобил, спиращ зад мен. Поредният пикап бе отбил край пътя и от него слязоха още двама ловци с оранжеви шапки, които бързо се отправиха към гората. Обърнах се след тях, за да видя къде отиват, и дъхът замря в гърлото ми. Съзрях няколко ловци, всичките с пушки, които разговаряха видимо неспокойни. В сумрака сред дърветата отвъд плитката крайпътна канавка забелязах още оранжеви шапки.
Ловът вече беше започнал.
Обърнах се отново към Кьониг и посочих пушката му:
— Това за вълците ли е?
Полицаят погледна към оръжието в ръката си, сякаш бе забравил, че е там.
— Ами това е…
Чух силен гръм в гората зад него, и двамата подскочихме. От групичката по-надолу се чуха одобрителни възгласи.
— Какво беше това? — попитах. Въпреки че прекрасно знаех какво е. Беше изстрел. В Пограничната гора. Гласът ми беше спокоен и това ме изненада. — Избиват вълците, нали?
— При цялото ми уважение, госпожице — каза Кьониг, — мисля, че трябва да останете в колата си. Ще ви откарам до дома ви, но ще трябва да изчакате малко.
От гората се чуха викове и нов изстрел, този път по-далечен. Божичко. Вълците. Моят вълк. Сграбчих Кьониг за ръката:
— Трябва да им кажете да спрат! Не могат да стрелят тук!
Той отстъпи назад, освобождавайки ръката си:
— Госпожице…
Чу се нов гръм или по-скоро пукот — далечен и някак незначителен. Пред очите ми се появи болезнено ясната картина на вълк, който се търкаля и търкаля надолу по склона с кървава дупка в тялото, с мъртви очи. Не можех да мисля. Думите излязоха сами от устата ми.
— Телефонът. Трябва да се обадите и да им кажете да спрат. Приятелката ми е там! Щеше да ходи в гората, за да снима този следобед. Моля ви, трябва да им се обадите!
— Какво? — Кьониг замръзна. — Там има някой? Сигурна ли сте?
— Да. — Всъщност наистина бях сигурна. — Моля ви. Обадете им се!
Господ да благослови извънредно сериозния полицай Кьониг, задето не ме попита за допълнителни подробности. Измъкна телефона от джоба си и го вдигна към ухото си, след като натисна един от бутоните за бързо набиране. Смръщи вежди и след секунда свали телефона и погледна дисплея му.
— Заето — промърмори той и опита отново.
Стоях изправена до пикапа с ръце, кръстосани на гърдите, наблюдавах как сивкавият здрач се спуска над пътя, докато слънцето изчезва зад дърветата. Със сигурност трябваше да спрат, когато се стъмнеше. Но нещо ми подсказваше, че присъствието на ченге, което наблюдава пътя, не превръщаше задължително това, което правеха ловците, в нещо законно.
Загледан отново в телефона си, Кьониг поклати глава:
— Не работи. Останете тук. И се успокойте — всичко ще бъде наред, сигурен съм, че няма да застрелят човек. Но въпреки това ще отида да ги предупредя. Нека само да оставя пушката си.
Докато го гледах как оставя оръжието си в пикапа, чух поредния изстрел от гората и нещо в мен се пречупи. Не можех да чакам повече. Прескочих канавката и се втурнах сред дърветата, оставяйки Кьониг зад мен. Чух го как ме вика, но вече бях навлязла достатъчно навътре в гората. Трябваше да ги спра, да предупредя моя вълк, да направя нещо.
Но докато тичах, плъзгайки се между дърветата и прескачайки падналите клони, можех да мисля само за едно: бях закъсняла.
Единадесета глава: Сам
10°С
Бягахме. Бягахме в пълна тишина, подобно на тъмни капки вода, стичащи се бързо през гората, сред дървета и храсти, докато мъжете ни преследваха.
Гората, която познавах, гората, която ме защитаваше, се бе напоила с острата миризма на ловците, покоят й бе взривен от крясъците им. Движех се бързо сред останалите вълци, водех и следвах, задържах глутницата заедно. Падналите стволове и храстите тук ми бяха непознати и аз ги прескачах, за да не се препъвам; дълги, почти безкрайни скокове, в чийто край едва докосвах земята, преди да отскоча отново.