Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Няма! — изкрещя Арно. — Стой настрана от нея, демоне!

— В такъв случай — приближих го аз, — ще те сполети шестдесет и шестото от Странните Удоволствия, описани ми от жреца Камрасин в Кулата на Безбрежното Страдание. Ще…

В този момент Лерта изплю кърпата от устата си.

— Стига. Стига убийства. Той е приятел.

И двамата замръзнахме.

— Алтиарин, той е единственият, който ме защитаваше в тази група. Ако не беше той, Фриц и Жан-Клод отдавна да са ме насилили. Опълчи се дори на великия инквизитор.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Арно… — рече тя, — това е Алтиарин. Той е моят мъж.

Начинът, по който го каза, стопли сърцето ми.

Все още бях повече от Лорд на Мрака за нея.

— Ти си женена за черен елф? — попита шокиран младият рицар.

— Женена съм за Алтиарин, най-храбрият и достоен воин, който познавам — каза тя.

Сърцето ми щеше да се пръсне.

Арно свали меча си.

— Значи мога да ви оставя.

Той ме погледна и потрепери.

— Предполагам, си имал право да се ядосаш — рече накрая. — Фриц и Инквизитора, а и останалите, бяха лоши хора. Не са истински хора на Томан. Предполагам, че са хора на…

Той не довърши, а ме погледна боязливо.

Но аз довърших.

— На Рамкар-Дамн — кимнах аз, спомнил си сталкероподобния инквизитор. — Явно вашият бог не ви е освободил напълно от властта му.

— Може би не може, ако не го поискаме — каза Лерта тъжно, след което добави: — А сега няма ли най-после някой от вас да ме измъкне оттук?

Завтекох се към нея, ругаейки се за глупостта си. След миг тя потъна в прегръдките ми.

— Да се връщаме към Планината — каза тя. — Не искам да виждам повече смърт. Ненужна, безсмислена смърт. Мама, Крау… Дори Фриц и тези хора. Дори инквизитора. Толкова ненужна смърт.

И отпусна глава на гърдите ми.

Не знаех какво да кажа.

— Ами аз тогава ще ви оставя — рече Арно. — На по-малко от ден път има село. Ще стигна дотам. После…

— Ще се върнеш в своя храм? — попитах аз, повдигайки вежди. — Не знаеш ли, че жреците не прощават никому? Казвам го от личен опит.

— Все някой трябва да опита да промени нещо — поклати глава Арно. — Ще кажа… че не е имало никаква магьосница. Търсели сме прекалено упорито, като обсебени. Попаднали сме на Йети и… само аз съм оцелял, подхлъзвайки се в една падина.

Трябваше да призная, че историята звучеше… учудващо правдоподобно. А и не исках този момчурляк да се навърта около моята Лерти.

Да, знам, ставах ревнив.

— Върви тогава — казах му аз. — Може би за твоята раса не е късно.

— Може би — отвърна ми Лерта, — като гледам теб, и за твоята не е късно.

Устните ни се докоснаха, а Арно нарочно се обърна, пристъпвайки към пламъците, за да се сгрее в студената зимна нощ.