Кръвен обет [bg]

Добро момче. Адамат отново се обърна към Фая, която седеше на ръба на леглото и прокарваше пръсти през косите си.

— Надявам се да имаш добро обяснение — рече тя. — Какво е станало? Има ли опасност за децата? За теб? За някаква нова задача ли става дума? Казах ти да престанеш да си вреш носа подир съпругите на благородниците.

Адамат притвори очи.

— Аз съм следовател, мила. Чуждата работа е моя работа. Що се отнася до предишния ти въпрос: в града ще има бунт. Искам ти и децата да сте заминали до час. Като предпазна мярка.

— Защо ще има бунт?

Проклета жена. Какво ли не би дал за една покорна съпруга…

— Защото е имало преврат. По пладне Мануч ще се срещне с гилотината.

Поне той получи известно удовлетворение от начина, по който челюстта ѝ увисна. В следващия миг тя вече скачаше на крака и се отправяше към гардероба. За момент Адамат я проследи с поглед. Тялото ѝ бе станало по-ъгловато; остри лакти и сбръчкана кожа бяха заменили меките извивки и привлекателната заобленост. Годините след оттеглянето му не бяха проявили милост към нея; Фая вече не притежаваше предишната си красота. Ала самият Адамат нямаше основания да я съди. Нима той не бе започнал да оплешивява и да прилича на скелет? Дори мустаците му бяха започнали да проредяват. Той също не беше особено млад. И все пак…

Той прехапа долната си устна. Проявата на изникналите в главата му мисли трябваше да бъде отложена за други, по-подходящи обстоятелства.

Тя се обърна и забеляза погледа му.

— Ти също ще дойдеш с нас, нали?

— Не.

След миг Фая попита:

— Защо?

Адамат трябваше да излъже. Да ѝ каже, че не може да изостави някакво предишно възложение.

— Защото аз също се замесих.

— Адамат! Защо, в името на ямите?

Той потисна усмивката си. Дори и на тези години Фая се разпалваше по същия начин.

— Не точно като заговорник. Тази нощ фелдмаршал Тамас ме извика, за да ми възложи задача.

Жената се навъси.

— Само той би посмял да детронира един крал. Хубаво. Престани да се хилиш, повикай карета и помогни на децата да се облекат. — Тя махна с ръка. — Хайде, върви.

Двадесет минути по-късно Адамат гледаше как близките му се качват в купетата на две карети. Той плати на кочияшите и за момент дръпна жена си встрани.

— Ако бунтът започне да приближава, не се колебай да отведеш децата в Делив. Ще дойда да ви прибера, когато нещата се успокоят.

Лицето на Фая — обичайно сурово, изразяващо неодобрение — отново бе придобило мекота. В този момент тя отново изглеждаше млада; някогашната девойка, която с притеснение се разделяше със своя любим.

Тя се приведе към него и нежно го целуна.

— Какво да кажа на децата?

— Не ги лъжи — отвърна Адамат. — Те са достатъчно големи.

— Те ще се разтревожат. Особено Астрит.

— Ще се оправят.

Фая преглътна.

— Не съм била в Офендейл от онази почивка, когато Астрит се роди. Къщата в добро състояние ли е?