Кръвен обет [bg]

— Но нали…

— Открих я в леглото на друг мъж — каза Таниел и изпита задоволство от сепването върху лицето на Тамас. Шокът върху бащиното лице се превърна в гняв, сетне в мъка.

— Как така? Кога? От колко време? — промърмори Тамас в миг на искрено объркване. Интересно дали някой някога бе виждал подобна реакция от негова страна? И дали щеше да види?

Таниел се облегна на оръжието си, потискайки кисела усмивка. На какво основание се беше загрижил Тамас? Нали не ставаше въпрос за неговата годеница?

— От няколко месеца, ако вярваме на клюките. Онзи я съблазнил заради пари. Някакъв благороднически син, привлечен от предизвикателството и облога.

— Заради пари? — попита Тамас, присвил очи.

— Дребнаво отмъщение — отвърна Таниел. — Несъмнено дело на някой заможен благородник.

Той не бе отделял време да търси виновника, но бе сигурен в произхода му. Благородниците мразеха Тамас. Фелдмаршалът произлизаше от простолюдието и се бе възползвал от влиянието си върху краля, за да не позволява на заможните да си купуват длъжности в армията. Само способните се издигаха. Това бе нарушило традицията, но и бе направило адранската армия една от най-добрите в Деветте държави. Аристократите се страхуваха от Тамас, за да го нападнат директно, но това не им пречеше да нанасят всякакви укрити удари, включително и през сина му.

Тамас стисна зъби.

— През нощта арестувах половината благородници. Те ще отидат на гилотината, заедно с краля си. Ще открия кой е поръчал това. И тогава…

Таниел се почувства уморен. Години той бе участвал във война, която не го засягаше, месеци бе пътувал при отвратителни условия, а при завръщането му го очакваха измяна и преврат. Вече не му бяха останали сили да се гневи.

Той изсипа ивица барут върху ръката си и я вдъхна в ноздрата си.

— Гилотината е достатъчна. Запази хората си.

Запази гнева си, макар Крезимир да е свидетел, че гняв имаш достатъчно. Но не и състрадание към предадения си син.

Тамас разтърка очи.

— Трябваше да уредя да я наблюдават.

— Тя е свободна да прави каквото си иска — отвърна Таниел. Или по-скоро процеди.

— Сватбата?

— Приковах годежния пръстен към негодника, който спеше с нея.

Сабон отново изникна в стаята. Този път той бе придружен от двама съмнителни на вид хора, чиито дрехи показваха, че те често спят на седлото или на пейката в някоя кръчма. Единият от тях беше мъж, дългурест и с плешивина, която почти достигаше тила му, макар че той нямаше повече от тридесет години. Той носеше колан, покриващ целия му стомах, четири меча и три пистолета с различен калибър. Наемникът носеше ръкавиците на Привилегирован — макар че наместо бели с цветни руни, те имаха небесносин цвят, а символите им бяха златни. Това издаваше, че той е неутрализатор: Привилегирован, отказал се от уменията си в замяна на способността да неутрализира чуждата магия.

Спътничката му беше по-възрастна от него, облечена в кожени панталони и жакет. Ако не беше белегът, започващ от крайчеца на устната ѝ и стигащ до слепоочието, тя би била красива. Тя също носеше ръкавиците на Привилегирована, които ѝ позволяваха да се докосва Отвъд. Нейните ръкавици бяха бели, с кървавочервени руни. Интересно защо тя не принадлежеше към някоя кабала? И без да отваря третото си око, Таниел можеше да усети силата ѝ.