Кръвен обет [bg]

Адамат остана загледан в него, за да се убеди, че непознатият е почувствал погледа му. Несъмнено ставаше дума за един от главорезите на Палагий, а много скоро инспекторът щеше да получи вести и от самия си заемодател.

Той се върна обратно в къщата, заключи вратата след себе си и се отправи към кабинета си. Там приготви хартия за писма.

Във време, когато светлината на слънцето вече докосваше прозорците на кабинета, издигнало се над планините, Адамат съставяше последното писмо. В този момент ръката го болеше от писане, а от свещта му бе останала нищожна угарка. Той се прозина и си позволи за момент да отпусне ума си. В този миг дочу метално стържене.

Мъжът изсипа писмата в едно от чекмеджетата на бюрото и го заключи, след което взе бастуна си и със завъртане в противоположни посоки отключи скритото острие. Подир това безшумно запристъпва, заслушан.

Той достигна страничната врата, отвеждаща до дворчето между неговата и съседната къща. До тази градина, покрита с дървена решетка, можеше да се стигне както през този вход, така и през малък коридор между постройките, ограден от заключена порта.

Адамат рязко отвори вратата, стиснал бастуна си. Насреща му стояха трима непознати. Двама от тях носеха захабените палта и простовати шапки на улични работници. Коленете и ръкавите на единия работник бяха покрити с мазни петна — най-вероятно той работеше като огняр. Вторият, опитвал се да насили ключалката, носеше прекалено широки дрехи — обичайната практика на престъпниците, опитващи се да станат трудни за описване.

Третият мъж носеше скъпи дрехи — сив балтон над черна жилетка. Блясъкът на обувките му подканяше човек да ги използва като огледало, докато си мие зъбите.

Коленичилият се взираше глупаво в Адамат.

— След като ще вдигате толкова шум, направо да бяхте почукали на вратата — рече инспекторът. С въздишка той отпусна бастуна и се обърна към най-добре облечения. — Защо си дошъл, Палагий?

Палагий изглеждаше изненадан от появата му. Той намести очилцата си, чиито кръгли стъкла бяха по-склонни да почиват сред пълничките му бузи, отколкото върху носа. Той имаше особен вид; човек, който би бил по-подходящ за циркова изява. Шкембето му преливаше над колана, а в същото време крайниците му бяха клечави. Тази несъразмерност му придаваше вида на огромно гюле, към което някой е прикрепил пръчици.

Палагий беше отдавнашен бандит, притежаващ достатъчно безскрупулност, за да се издигне до законен бизнес, но не и достатъчно интелигентност, за да загърби тъмното си минало. Подобаващо за един банкер.

Адамат веднага си припомни досието му.

— Говореше се, че си изфирясал от града — обясни Палагий.

— Искаш да кажеш, че онзи мелез, който през последните две седмици виси край дома ми, ти е подшушнал това.

— Имам си причина да те държа под око. — Той изглеждаше раздразнен, че длъжникът му не е избягал.

Адамат отново въздъхна и загледа как Палагий скърца със зъби. Банкерът мразеше, когато не го вземаха сериозно. В това отношение той по нищо не бе променил някогашната си личност на лихвар.