Директивата [bg]

— Не знам нищо повече.

Емили ме погледна студено.

— Защо претърсваш боклука? — попитах, за да се измъкна от втренчения й поглед.

— Реших, че мястото е разкрито, и затова взех каквото можах.

— Но защо вършиш полевата работа?

— О, само си играех. Тази работа изглежда най-интересното нещо, случващо се в града днес. Много по-забавно е от презентации и анализи на печалбата и е добре да не се забравя, че въпреки частните самолети „Гълфстрийм“, бившите сенатори и масичките за кафе на Елиел Сааринен, в края на краищата, хората ни плащат, за да ровим в боклуци — буквално.

— Законно ли е?

— Достатъчно законно. Стига да е в интерес на обществото.

Един от колегите на Блум, хубав мъж на около двайсет и пет години, надникна в кабинета и й даде някаква бележка.

— Нуждаеш ли се от нещо? — попита той.

— Да — отвърна тя. — Нещо, с което да почистим приятеля ми тук.

Съдейки по държането му, предположих, че мъжът е асистент. Погледнах отражението си в прозореца. Изглеждах ужасно. Лицето ми беше изцапано със сива мръсотия и подуто от снощи. Младият мъж се върна с топла хавлия — толкова хубава и дебела, че погледнах етикета, за да я включа в списъка с покупките за сватбата.

— Заместник-директорът дойде — съобщи асистентът.

Блум погледна часовника си и тихо изруга.

— Изпрати го тук след пет минути — рече. — Благодаря, Себастиан.

— Предполагам, че в момента трябва да правиш други неща — отбелязах.

— Привличане на клиенти. Делова закуска, делови обяд и делова вечеря седем дни в седмицата. Престорени усмивки, скапани шеги и молби към задръстени костюмари да ни дават повече работа. Половината отказват да повярват, че аз ръководя нещата тук. А за другата половина съм само фамилно име и ръкостискане, за да могат големите връзкари да почувстват, че са стигнали право до върха. Но не трябва да се оплаквам. Хубавото на това, че името ми е на сградата, и фактът, че притежавам сто процента от „А“ акции, означава, че може да ми се размине почти всичко. — Тя вдигна лист хартия. — Сигурен ли си, че не знаеш нищо друго за онези типове?

— Да.

— Жалко. Мислех, че ще можем да си помогнем един на друг.

Информацията беше пари и трябваше да я изтъргувам, за да стигна донякъде.

Блум отново наведе глава над хартиите и изхвърления боклук.

— Аха — каза тя.

— Улика ли намери? — попита и пристъпих по-близо.

— Това ли? — Тя го вдигна. — Не. Нищо не струва. Мисля, че е отчет за финансовите резултати на адвокатска кантора. Доколкото знам, тази групировка не прави грешки. Нямаме достатъчно хора, нито предприемчивост, за да ги пипнем. Те изгарят всичко и вероятно са почистили офиса. Това обаче — Блум измъкна голяма черна щипка за листове от чувала, отиде до бюрото си и защипа купчина книжа, — е точно каквото ми трябва. Готово.