Директивата [bg]

— Я стига — възрази Линч. — Нахлул си в Министерството на правосъдието. Разобличил си предишния си работодател. Слуховете се разчуват, Майк. Тази работа ще ти достави удоволствие.

— Не знам. И не съм говорил с брат си от години.

— Сега ще имате възможност да наваксате пропуснатото. И ти, изглежда, проявяваш интерес към ситуацията, затова си в списъка ми. Трябва само да ни помогнеш да довършим онова, което обърка Джак. И след това ще забравя, че съществуваш.

— За какво говориш?

— За работата.

— Каква работа?

— Банка.

— Искаш да обера проклета банка? Абсурд.

— Джак не ти ли каза?

— Коя банка?

— Всъщност всичките.

— Това някаква шега ли е?

— Не. Но не е толкова лошо, колкото звучи. Мислиш си за пистолети, хронометри и гумени маски. Това е различно. Тази работа се върши с костюм и вратовръзка, без да се потиш. Ето къде е красотата й. Може да се обърка — Линч размаха ножа, — но всичко зависи от теб. Почтен човек като теб винаги е полезен. Мисля, че няма да имаш големи…

— Добре — каза някой зад него. — Достатъчно.

Линч се обърна и се видя най-новият член на групата — руса жена с военно яке, пуловер и джинси, затъкнати в кожени ботуши за езда.

Той изглеждаше развеселен, когато тя отметна якето си с дясната си ръка и я сложи върху ръкохватка на пистолет в кобура на хълбока си. Страхотно. Може би сега Линч и Очилатият бяха за предпочитане?

— Остави ножа — каза жената. — Не усложнявай нещата. Пусни го и отстъпи назад.

— Ти не разбираш… — започна Линч, но тя извади пистолета.

— Хвърли ножа и го пусни да си върви — заповяда блондинката.

Линч погледна мъжа, който ме държеше, и кимна. Онзи пусна ръцете ми.

— Изпрати го тук — продължи тя и двамата отстъпиха назад.

Врагът на моя враг и така нататък. Тръгнах към нея.

— Благодаря — казах, когато се приближих. — Коя си ти, по дяволите?

— Емили.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Майк.

— И на мен. — Жената се огледа наоколо. — Би ли ми направил една услуга, Майк?

— Разбира се.

— Вземи онези чували с боклуци.

До контейнера за отпадъци имаше два черни чувала. Русокосата беше спасила живота ми. Най-малкото, което можех да направя за нея, беше да изхвърля боклука й.

— Тръгни напред и надясно — добави тя. — Старият лендкрузър. Включи двигателя. Хвърли чувалите отзад.

Жената ми даде ключовете. Излязох от паркинга, хвърлих чувалите в колата й и запалих мотора. Тя тръгна заднишком, наблюдавайки двамата мъже, а после хукна към колата и се хвърли на предната седалка.

— Давай, давай! — извика.

Потеглих с мръсна газ. Жената се обади на някого по мобилния си телефон, описа двамата мъже, които ме бяха хванали, и после каза на събеседника си да „изпрати няколко души“.

Джипът й беше класически лендкрузър от шейсетте или седемдесетте години. Докато летяхме към Рок Крийк, в мен постепенно се затвърждаваше убеждението, че пет и седемлитровият модерен двигател е поставен допълнително. Погледнах в огледалото за обратно виждане към чувалите с боклук.