Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Уплашен съм и още как, Джон. Ако ти умреш, и аз умирам!

— Каква ведра мисъл. Знаех, че си непоправим оптимист. Хайде, само ми кажи, че няма да се тръшна и заизвивам като настъпен червей насред венчавката.

— Като нищо ще го направиш, само и само да привлечеш внимание.

— Имаш право! Добре, като се мръкне, хвани едно такси и ела да ме посрещнеш на летището. Ще ми разкажеш сцената с огньовете на свети Елмо по пътя. Нещо против да остана в стаята ти в „Роял Хайбърниан“ за през нощта? До утре сигурно ще мога да се движа без патерици.

— За бога, Джон, с патерици ли си?

— Стига си викал! Рики край теб ли е?

— Не, отиде да отвори вратата. Чакай малко…

Рики се появи откъм антрето, гледайки листче хартия в ръката си. Лицето й бе като прясно навалял сняг, а от очите й се стичаха сълзи. Доближи се до мен и ми протегна листчето.

— Плаче ли някой, или така ми се струва? — попита гласът в слушалката.

— Не ти се струва, Джон.

Прочетох надрасканата набързо бележка.

— Алма Кимбал О’Рурк паднала днес под коня си. Загинала на място. Животното било застреляно.

— Майко мила — възкликна Джон в Париж, на осемстотин километра разстояние.

— Тя не беше ли жената на шефа на ловната дружинка? — попитах.

— Да, същата — промълви тихо той.

Довърших четенето на бележката:

— Погребението е вдругиден. Всички ловци ще присъстват.

— Сега я втасахме — тонът му стана още по-тих.

— Което означава…? — попитах аз.

— Че ловджийската сватба трябва да бъде отменена — обади се Рики.

— Не, не — каза бързо Джон, който я беше чул. — Само отложена.