Във властта на морето
- Автор: Станчева Антония
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Във властта на морето». Краткое содержание книги:
Тя наистина обичаше Севаро и мислеше за него, а в същото време страдаше. Страдаше от факта, че Фатима не можеше да я разбере, но се надяваше, че ще успеят да преодолеят различията си.
И все пак Анджела бе сигурна, че тази вечер няма да се отрази на отношенията и със Севаро.
Но не можеше да предположи какво я очаква през месеците, които им оставаха.
Анджела изчезва
Фатима попада на следа
Една страна, един народ, а толкова много различия. Хората бяха добри, но между тях Анджела се чувстваше не на мястото си.
Но градът й допадаше!
През времето, което прекараха на брега, Анджела откри един нов свят, който щеше да стане и неин.
Връщането беше трудно, не искаше да свършва там, откъдето започна. Не можеше да се примири с мисълта, че никога няма да открие Куинси.
Да, връщането щеше да бъде много трудно!
Не само за нея, но и за Севаро.
Той обикна този град като свой и искаше да се завърне отново тук, когато щяха да бъдат щастливи.
Колкото до Фатима, тя вече бе разбрала, че Анджела обича брат й, и направи всичко възможно тя да й прости първоначалните съмнения.
Градът беше прекрасен. Тримата се разхождаха от сутрин до вечер, посещаваха чудновати, красиви места и се чувстваха щастливи. Колкото по — бързо минаваха дните, толкова по — бързо Севаро искаше да се върне в Испания, за да разбере как са се настанили неговите бивши стажанти. Колкото до Анджела, той беше сигурен, че ще остане на кораба като пасажер.
И все пак не беше много убеден.
Трябваше да поговори с нея, преди да тръгнат отново по море.
Една вечер Фатима почука на вратата на стаята му.
— Влез! — каза той.
— Може ли? — тя подаде глава през вратата.
— Здравей, сестричке. Какво те води насам?
Фатима влезе и затвори вратата след себе си.
— Случайно да знаеш къде е Анджела? Мислех, че е при теб, но…
— Искаш да кажеш, че не е в стаята си ли? — прекъсна я той.
— Да, това исках да кажа.
— Но къде може да е? — изглеждаше разтревожен.
— Не се притеснявай. Може би е излязла да се поразходи.
— Толкова късно! — възкликна той — Не, сестричке, това не е в стила й. Отивам да я потърся.
— Може ли да дойда с теб? — попита тя.
— Разбира се. Ти отиди в ресторанта, а аз ще тръгна към площад „Сан Марко“. Среща пред „Двореца на доджите“.
— Разбрано!
Тя се запъти към ресторанта на хотела, но бе убедена, че Анджела не е там.
Фатима се замисли.
Предния ден се бяха разхождали с гондола.
Дали Анджела не беше при каналите?
Тя се запъти нататък. По пътя си припомняше всяка минута, която бяха прекарали там. Спомняше си още, че Анджела искаше да се върне там по-късно, но Севаро бе зает и тя се примири.
Сега Фатима бе сигурна, че Анджела е при гондолите.
Когато пристигна, вече минаваше полунощ. Все пак тя скоро откри, че търсенето не е било напразно.
Анджела бе близо до главната жп гара „Санта Лучия“. Беше се облегнала на един огромен стълб и задълбочено гледаше морето.
— Знаех си, че ще те намеря тук! — каза Фатима.
— О…! — възкликна Анджела. — Здравей, Фатима. Как ме откри?
— Просто си припомних, че искаше да се върнеш тук. Навярно това място много ти харесва.
— Да — каза Анджела. — Всъщност, мислех за Куинси и…
— И гледаше морето така, сякаш всеки момент ще излезе от водата.
— Иска ми се да е тук сега. Градът щеше да му хареса. Но да не говорим за това сега. Тони не е ли с теб?
— Тръгна към площад „Сан Марко“. Ще се срещнем пред „Двореца на доджите“.
— Виждаш ли каква съм? — каза тъжно Анджела — Създавам ви само неприятности.
— Не се безпокой. Брат ми никога не би те укорил за това, което правиш. Знаем как се чувстваш. Но не бива да изчезваш просто така. Трябваше да се обадиш.
Анджела усети загриженост в гласа на Фатима и въздъхна тежко.
— Да — каза тя — грешката е моя. Реших да се поразходя и съм изгубила представа за времето.
Те замълчаха.
— Мисля, че е време да тръгваме — каза Фатима — Тони сигурно ни чака.
Анджела трудно се отдели от гледката.
Но Фатима беше права — Севаро сигурно много се тревожеше за нея и трябваше да го успокоят.
Когато стигнаха до „Двореца на доджите“, той вече бе там и нетърпеливо ги очакваше.
— А, ето ви най-сетне — възкликна Севаро — Анджела, къде беше? Изплаши ме до смърт.
— Извинявай, Тони. Просто исках да остана сама. Замислих се за Куинси и… тя замълча виновно.
Севаро се приближи и я прегърна.
— И си изгубила представа за времето…
— Откъде знаеш? — удивено го попита тя.
— Винаги става така, когато мислиш за него. Но той все някога ще се появи, сигурен съм.