Във властта на морето
- Автор: Станчева Антония
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Във властта на морето». Краткое содержание книги:
Тези двама влюбени гледаха двойките младоженци, тръгнали на сватбено пътешествие, които искаха да свържат първите дни от съвместния си живот с незабравимите впечатления от чаровна Венеция.
Но кои бяха тези влюбени, и дали наистина бяха двойка, или просто брат и сестра, тръгнали на обиколка из приказния град, търсещи своята половинка?
Мъжът внезапно хвана ръката на младата жена и тя го погледна.
— Колко са щастливи — промълви той — Дали и ние с теб ще бъдем така щастливи някога?
В отговор тя сведе очи и отвърна глава от него.
— Анджела…! — тя пусна ръката му. В очите й напираха сълзи.
Да! Това бяха капитан Антонио Севаро и Анджела, които преди няколко дни акостираха във Венеция и щяха да се установят там през следващите три месеца. Щастието и почивката им бяха заслужени, но те изглеждаха нещастни.
Дали някога щяха да открият Куинси?
От очите на Анджела се стичаха сълзи. Не можеше да каже на Севаро, че го обича с цялото си сърце, болката бе твърде силна. Тя го погледна през сълзи. Това, което видя, я накара да вдигне ръка и да изтрие сълзите от лицето си.
Да! Той също плачеше!
Остра болка прониза сърцето й. Разбра, че без да иска го е наранила.
Анджела хвана ръката му и я притисна до сърцето си. Севаро я погледна.
— Не се тревожи, Антонио — каза тя — Надявам се някой ден, когато болката ми се поуталожи, да бъдем щастливи като тях — посочи тя тълпата младоженци.
— Как ме нарече? — той бе озадачен от това, което чу току-що.
— Мисля, че не е редно да те наричам „капитане“, когато сме сами. Предполагам, че връзката ни е факт, или греша?
— Не знаеш колко дълго чаках да признаеш връзката ни. Не знаеш как всяка нощ заспивах, мечтаейки за деня, в който ще чуя името си от твоите уста. Толкова много те обичам, Анджела!
— Аз също те обичам. Обещавам ти, че ще положа всички усилия, за да бъдем щастливи. Ще вложа цялата си любов, която изпитвам към Куинси, в нашата връзка.
Това обещание бе свещено за нея. Тя никога нямаше да престъпи дадената дума. Дълбоко в себе си вярваше, че един ден Куинси ще се върне в живота й и заедно ще бъдат много щастливи.
Тръгнаха по площад „Сан Марко“ — сърцето на града. Оживлението там беше необикновено голямо. Двамата си проправиха път през огромната тълпа и се отправиха към хотела. През следващите няколко дни те опознаха Венеция и тя завинаги стана част от живота им.
Там Анджела и Севаро откриха, че могат да бъдат щастливи поне за малко.
Фатима бе неотлъчно до тях. Споделяше радостта и мъката им, преживяваше всички хубави, но не дотам радостни моменти заедно с тях. Надяваше се, че един ден Анджела ще стане част от семейството им.
Веднъж двете с Анджела вечеряха в ресторанта на хотела.
— Е, как се чувстваш месец след пристигането ни тук? — попита Фатима.
— Все още вярвам, че ще открием Куинси — отговори Анджела.
— Не те питам за това, макар че целта на това пътуване е Куинси. Говорех за отношенията ви с брат ми.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се, Анджела! — възкликна тя — Той ми е брат и имам само него. Но ако не искаш да говорим за вас, няма да те насилвам.
— Като стана въпрос за Антонио, къде е той?
— Предполагам, че е в стаята си. Да го извикам ли?
Анджела замълча.
— Не — промълви тя — по-добре не. Нека си почива.
Фатима я наблюдаваше внимателно и не можеше да не забележи леката сянка на тъга, която премина по лицето й.
— Преди да си направиш погрешни изводи — каза тя — бих искала да знаеш, че аз го помолих да не слиза в ресторанта тази вечер.
Анджела я погледна учудено.
— Но защо? — попита тя — Не разбирам…
— Исках да поговорим насаме. Освен това трябва да се опознаем. Скоро ще станеш част от семейството ни, а не бих искала да се съмнявам в теб.
— Какво искаш да знаеш?
— Обичаш ли брат ми?
— Разбира се, че го обичам. Но не мога да се обвържа, преди да съм открила Куинси.
— Но брат ми страда. Това не е ли важно за теб?
— Важно е, разбира се. Никога не бих го наранила.
— И все пак го правиш, макар и несъзнателно.
Анджела се изправи рязко.
— Мисля, че този разговор е безсмислен. Преди да ме обвиниш в каквото и да било, защо не отидеш при Тони и не го попиташ за мнението му по този въпрос? Сигурна съм, че тези дни не си говорила с него, за разлика от мен…
— Но, Анджела…
— Съжалявам, че не ме разбираш… Става късно, а утре ме чака работа. Моля да ме извиниш.
Тя си тръгна, преди Фатима да успее да каже нещо. Прибра се в стаята си обидена и много наранена от думите й. Не искаше да вижда никого.