Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
— Работата е лесна — чу се да казва Перехил. Знаеше, че няма избор. — Чиста. Без усложнения. По милион на всеки.
— Защо ние? — попита дон Ибраим.
Перехил погледна право в тъжните му, мътни очи и за миг долови тревога в дълбините им. Преглътна, после прокара пръст по вътрешността на яката си. Отново погледна дебелата пура на адвоката-измамник, безформения нос на Ел Потро и бенката на Ла Ниня. Трима неудачници, които би трябвало да са в затвора. Развалини. Отрепки. Но с парите, които му бяха останали, можеше да си позволи само тях.
Докато им отговаряше, усети, че се изчервява:
— Защото сте най-добрите.
През първата си сутрин в Севиля Лоренцо Кварт изгуби почти час, за да открие църквата. Няколко пъти по невнимание той излезе от Санта Крус и трябваше да търси обратния път. Тогава осъзна, че туристическата му карта е безполезна в този лабиринт от тихи, тесни улички. Веднъж или два пъти минаващи коли го принудиха да търси убежище в хладните тъмни входове, чиито порти от ковано желязо водеха към дворове с плочници, пълни с рози и мушкато. Най-накрая стигна до малък площад, ограден от сгради в бяло и охра, от чиито парапети висяха сандъчета с цветя. На покритите с плочки пейки бяха изрисувани сцени от „Дон Кихот“, а от няколко дървета се носеше силен аромат на портокалов цвят.
Църквата беше малка, тухлената й фасада беше едва двадесет метра на ширина и образуваше ъгъл със съседното здание. Изглеждаше в ужасно състояние: камбанарията се крепеше на дървени подпори, дебели греди поддържаха външната стена, а едно скеле частично скриваше плочата, изобразяваща Христос, обградена от ръждясали железни лампи. Имаше и циментовоз, купчина чакъл и няколко торби цимент.
Това беше тя. Кварт остана взрян в сградата няколко минути. Скрита сред портокаловите дървета, под чистото андалуско небе на тази прекрасна утрин, църквата изобщо не изглеждаше злокобна. Две наклонени шестоъгълни колони стояха от двете страни на бароковия портик. Над него имаше ниша със статуята на Девата. „Богородица със сълзите“, почти изрече на глас той. Чак тогава пристъпи към църквата и когато я наближи, видя, че Девата беше обезглавена.
Някъде наблизо забиха камбани и ято гълъби излетя от покривите около площада. Той проследи полета им, после отново се вгледа във фасадата на църквата. Нещо се беше променило. Въпреки андалуското слънце и портокаловите дървета с ароматни цветове, сградата изглеждаше различна. Внезапно старите греди, които подпираха стените, боята на камбанарията, която се белеше на парцали като изгоряла кожа и камбаната, която висеше неподвижна от кобилицата, обрасла с бурени, всичко придаде на мястото мрачна и обезпокояваща атмосфера. „Църква, която убива, за да се защити“, гласеше загадъчното съобщение на Висперас. Кварт отново погледна безглавата Дева и вътрешно се засмя на неудобството си. Май не беше останало много за защитаване.
За Кварт вярата беше нещо относително. Монсиньор Спада не грешеше като говореше за него, макар и полу на шега, като за добър войник. Веруюто на Кварт не се състоеше от разбулени истини; то по-скоро почиваше на заключението, че човек има вяра и действа съобразно с нея. В тази светлина католическата църква от самото начало беше за Кварт това, което е армията за младите хора — място, където правилата дават повечето отговори, стига човек да не подлага на съмнение основната идея. В случая с Кварт, неговата самодисциплина заместваше вярата. Но ветеранът-архиепископ беше доловил парадокса, че всъщност липсата на вяра и наличието на цялата необходима гордост и самовзискателност, необходими за поддържането и, правеха Кварт толкова добър в работата му.
Всичко, разбира се, имаше своя първоизточник. Син на рибар, загинал в морето, Лоренцо Кварт беше взет под крилото на строгия селски свещеник, който му помогна да влезе в семинарията. Отличен и съвестен студент, от чийто напредък се интересуваха дори преподавателите му, Кварт беше надарен с онази южняшка яснота на ума, която прилича на тихата болка, предизвиквана от източните ветрове и пламтящите средиземноморски залези. Един ден като дете той беше стоял с часове на пристанищния вълнолом, брулен от вятъра и дъжда, докато в открито море няколко безпомощни рибарски лодки се бореха с огромните вълни. В далечината те изглеждаха дребни и нищожно крехки сред издигащата се като планински върхове пяна, а моторите им се бореха да ги изкарат обратно на пристанището. Една лодка беше изчезнала. А това означаваше, че с нея са изчезнали синове, съпрузи, братя и бащи. Жени в черно с деца, вкопчени в полите им, седяха до фара и движеха устни в безмълвна молитва, докато се опитваха да различат коя лодка липсва. А когато най-накрая малките лодки влязоха в пристанището, мъжете на борда погледнаха към вълнолома, където Лоренцо стискаше ръката на майка си и свалиха шапки. Дъждът, вятърът и вълните продължаваха да реват. Повече лодки не се завърнаха. В този ден Лоренцо разбра, че е безмислено да се молиш на морето. И се закле, че никой никога няма да седи в дъжда и да го чака да се завърне в пристанището.