Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Виктор Некрасов нервно ми говореше през юли 1962 година:
— Не разбирам за какво са му толкова сложни околни пътища. Събира някакви отзиви, пък после ще съчинява писмо. Нали има достъп до слушалката на оня телефон?! Вдигай слушалката и се обаждай направо на Никита! Страх го е…
Характерът на Твардовски наистина е такъв, че много му докривява, ако негова молба се натъкне на отказ. Разправяха, че направо се измъчвал, ако го помолят да ходатайства за някого, за нечие жилище: ами ако вземат, че откажат на него, депутата от Върховния съвет и кандидат-члена на ЦК? — Уннизително ще е…
Може да се допусне, че го е било страх да не навреди на повестта и с едно твърде пряко и неподготвено обаждане на Хрушчов. Но мисля, че тук повече си е казала думата привичната мудност на номенклатурния кръг, в който той толкова дълго се бе въртял: те живеят лениво и не са свикнали да бързат да коват изплъзващата се история — дали защото тя няма да им избяга? дали защото всъщност не те я коват? А освен туй Твардовски бе завладян за няколко месеца и от известна наситеност от собственото му откритие, повестта му пълнеше душата и неотпечатана. Без да бърза, той я даваше за прочит на Чуковски, на Маршак — и не само за да подкрепи с имената им бъдещото движение на ръкописа, но и за да се порадва лично на тия отзиви, да ги почете на глас и на членовете на редакцията и да ги занесе на добрите си познати (само мен не ме показваше, страхуваше се да не ме поквари). И на Федин давал ръкописа (той никак не се отнесъл) и не попречил да бъде даден за прочит на Паустовски и Еренбург (понеже не ги обичаше много, не им го предложил лично). Той дълго стъкмява предговор за повестта (а всъщност него можеше и да го няма: на какво отгоре да се оправдава?). Така той проведе многомесечна мудна подготовка, без още да е определил как да напредва нагоре. Просто да я даде за набор и да я изпрати на цензурата му се струваше пагубно (а пагубно си беше): цензурата не само ще я забрани, но и незабавно ще изпрати донос до отдел „Култура“ на ЦК и той ще сколаса да направи враждебните предупредителни крачки.
А месеците си вървяха — и спадаше, и съвсем вече не се усещаше градусът на XXII конгрес. Непостоянен във всичките си начинания, а особено в продълженията, неустойчив в настроенията си, Никита трябваше освен всичко друго и да подкрепя Насър, и да снабдява с ракети Кастро, и да изобретява окончателен (вече най-добър) начин за спасяване и пълен разцвет на селското стопанство, па и космоса да потегне тук-там, и лагерите да укрепи, че бяха позанемарени след падането на Берия.
И още една, неочаквана за Твардовски опасност се криеше в тоя метод на прочити, препоръки и планомерна подготовка: в нашия машинописен и фотографски век бързо плъзваха копия от ръкописа. (На дъното на всичко май беше същият В. Некрасов, който по приятелски беше взел само за нощ ръкописа и го беше дал да се преснима, и нашият скоро станал близък приятел Н. А. Столяров, вж. Пето допълнение, очерк 9. Действията на двамата доброжелатели били съвсем непредумишлени, но всъщност — пагубни.) В желязната каса на „Новый мир“ изходните екземпляри се пазеха строго — а междувременно вече десетки, ако не стотици преписи и фотокопия се предаваха от ръка на ръка в Москва, в Ленинград, бяха проникнали в Киев, Одеса, Свердловск, Нижни Новгород. Разпространяването вървеше толкова бурно поради всеобщото убеждение, че тази повест никога няма да бъде отпечатана. Твардовски се ядосваше, търсеше „предателството“ в редакцията, защото не разбираше техниката и темповете на нашия век, защото не разбираше, че той самият с това събиране на устни възторзи и писмени рецензии е станал главният разпространител. Той все проявяваше нерешителност, не можеше да се престраши, месеците минаваха — и ето че нарасна вече явната опасност повестта да се изплъзне на Запад, а там хората са по-чевръсти — и, отпечатана там, тя никога вече няма да бъде отпечатана у нас. (Логика, напълно разбираема за съветския човек и абсолютно неразбираема за западния. Защото за нас светът не е свят, а постоянно воюващи „лагери“, така ни е втълпено.) Това, че в течение почти на година тя не се появи на Запад, е истинско чудо — не по-малко, отколкото самото й неотпечатване в СССР. А не се появи поради повърхностното отношение на Запада; някой от чужденците да беше и понаучил нещо за повестчицата — не й придал значение.