Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Ама вие сте били сладури, бе. То с вас можело и да се сътрудничи! Другояче си бях представял вашите редакции…
Предложиха ми за „по-тежко“ да нарека разказа повест — щом искате, нека е повест. (Напразно се съгласих на тая отстъпка. У нас се заличават границите между жанровете и настъпва обезценяване на формите. „Иван Денисович“, разбира се, е разказ, макар и голям, натоварен. Като по-малка от разказа бих обособил новелата — лека като строеж, ясна откъм сюжета и мисълта. Повестта е онова, което у нас най-често напъват да нарекат роман: където има няколко сюжетни линии и дори почти задължително е разпростирането във времето. А романът (отвратителна дума! не може ли другояче?) се различава от повестта не толкова по обема си и не толкова по разпростреността си във времето (на него дори му прилягат сбитостта и динамичността), колкото по обхващането на множество съдби, хоризонта на обзора и вертикалата на мисълта.) Освен туй с недопускащ възражения тон Твардовски каза, че със заглавието „Щ-854“ повестта никога не ще може да бъде отпечатана. Не знаех за страстта към смекчаващи, разводняващи преименувания, затова и тоя път не се заинатих. Посредством прехвърляне на предложения през масата с участието на Копелев съвместно съчинихме: „Един ден на Иван Денисович“.
Твардовски ме предупреди, че не ми дава твърдо обещание за отпечатването (Господи, бях благодарен, че не ме предадоха на ЧКГБ!), нито ще ми посочи срок, но че нямало да жали усилията си.
С любопитство ми задаваха разни околни въпроси. Колко време съм писал тази повест? (Внимавай, може да гръмне! Дни месеца съм я писал. Щом е тъй, какво съм правил през останалите години?) Ами какво да ви кажа, трудно мога да направя сметка, защото нали все на пресекулки, след училище… Коя година съм я започнал, коя година съм я завършил, колко дълго съм я държал в бюрото си? (Всички дати пламтяха в мен! — но взема ли да ги казвам, веднага ще стане ясно още колко празно време остава.) Годините не ми идваха наум… А защо преписвам толкова нагъсто — без междини, от двете страни? Абе вие разбирате ли какво е това кубически сантиметри, будали с будали?!…) Просто, знаете ли, в Рязан хартия трудно се набавя… Което също е вярно.)
Разпитваха ме за живота ми, за миналия и за сегашния, и всички смутено млъкнаха, когато бодро отговорих, че изкарвам с преподаване шейсет рубли месечно и че те ми стигат. (Аз и не исках да заемам цяла щатна бройка, за да ми остава време, а при високата заплата на жена ми не се налагаше аз да издържам семейството.) Такива цифри за литераторите изобщо са извън границата на разбираемото, за рецензия от няколко реда плащат толкова. Пък и бях облечен според заплатата си. Твардовски властно и радостно нареди веднага да сключат с мен договор по най-високата приета при тях тарифа (само авансът беше колкото заплатата ми за две години). Аз седях като замаян и се напрягах да не кажа нещо излишно за себе си.
Най-настойчиво Твардовски и редакцията ме разпитваха: а какво още съм написал? още — какво? още? Прехвърляйки моите погребани от 1948 година насам пластове, избирах кое да им спомена. На път за насам не се готвех нищо повече да разкривам, но все нещо трябваше, трудно можех да ги убедя, че „Иван Денисович“ е първа проба на перото.
Рекла лисицата на селянина: остави ме само лапичката да си сложа на колата, а цялата сама ще скоча.
Същото стана и с мен.
Обещах им, че ще се поразровя до следващия път, че май ще се намери още едно разказче, пък и няколко етюдчета, няколко стихотворения. (Тогава зарадвано се обади Кондратович, че лагерната тема е изчерпана с „Иван Денисович“ и добре би било да се заловя за фронтовата. Двайсет години, хиляди усти, те дружно надуваха армейската свирка — и темата не била изчерпана! А на петдесетте милиона загинали по заточения и лагери им стигала къртичинката на моя разказ!…) През оня декември още на два пъти ми се наложи да пътувам до Москва. Смекчихме в повестта десетина израза, но правилно ме предупреди Берзер, с която бързо и топло се сприятелихме, че никога не се знае кое ще мине и за кое ще се заядат, и най-добре е колкото може по-дълго нищо да не се поправя. Пък и нямах настроение да отстъпвам. По-лесно ми беше да си прибера повестта, отколкото да я осакатявам.
При тези си идвания донесох на Твардовски няколко лагерни стихотворения, няколко по-безобидни „ситнежа“ и разказа „Няма село без праведник“, олекотен от най-хапливите фрази. „Ситнежите“ той окачестви като „бележки в обща тетрадка за запас“, изобщо не усети жанра им. За стихотворенията каза: „Някои могат да се поместят, но изстрел няма да се получи, а ми се ще изстрел.“ (Метежният жадуваше за буря! — не, той хич не е плесенясал!) А за разказа на 2 януари 1962 година се състоя редакционно обсъждане.