Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Така водеше той своя почти непрекъснат монолог, ту озарен от благородство, ту превит под догматическия таван; ту трепвайки от осъзнаването на истината, изпреварващо и пръстите, и очите на поета, ту като булдозер, с напъване избутвайки пред себе си същинска барикада от авгиево гюбре.
А ние не възразявахме и не се съгласявахме — ние мълчахме. Възразяваше му разказът за мизерстващата старица Матрьона, безмълвният ръкопис, който той бе обещал на Дементиев да отхвърли. И без да е получил нито едно възражение на глас, но сякаш бит по всички аргументи, Александър Трифонович със стон на разкаяние извади последния си и най-важен коз:
— Ама не може да се каже, че Октомврийската революция е била направена нахалост!
Никой от нас не бе казвал такова нещо, да пази Господ! Никой не беше го писал! Само че стана конфуз — и сега никой от нас не потвърди, не се усмихна, дори не кимна. Ние неприлично мълчехме.
Как? — и това най-просто нещо ли не разбираме? В недоумение, като заслепен от насрещни фарове, Александър Трифонович застана насреща ни, заканително навел глава, и възкликна измъчено:
— Ами ако не бе станала революцията, нямаше да бъде открит Исаковски!… А какво щях да съм аз, ако не беше революцията?…
Само тия факултативни поетични събития му дойдоха наум в този миг! (А Есенин, а Клюев, а Кличков — не са ли станали без революцията? Какво им е дала тя?)
И „обсъждането“ завърши с това, че — не, разбира се, не, безусловно не, това произведение не може да се публикува.
Но макар че естествено беше след това ръкописът да се върне на автора, Твардовски с виновно запъване каза:
— И все пак го оставете засега в редакцията. Да го прочете тоя-оня…
След като вече го бях разкрил, сега нищо не губех и ако го оставя.
И освен туй А. Т. ме помоли (след многото казано то звучеше съвсем смайващо):
Само, моля ви, не ставайте идейно издържан! Недейте писа нещо, което редакторите и без мое знание, сами, да биха посмели да пуснат за печат.
Тоест нищо от донесеното от мен не можеше да публикува и ме молеше занапред да не пиша другояче!!
Тъкмо това лесно можех да му обещая…
От желание да смекчи още повече отказа А. Т. заговори за мерките по отпечатването на „Иван Денисович“ — засега още фантастични. И засече. Наистина и той не знаеше: какво да предприеме? от коя страна? кога? Каза ми примирително:
— Хайде, не ни карайте да бързаме. Не питайте в коя книжка ще излезе.
Изобщо нямах такова намерение. Щом ми се размина без Любянка, пак добре. Загубата ми се състоеше само в това, че изобщо се разсекретих и сега трябваше тройно по-предпазливо да крия готовите си неща и текущата си работа. Отговорих му:
— Това на младини е важно — час по-скоро да се видиш отпечатан. Аз вече съм на друг акъл.
Та така се разделихме доста задълго. Не карах Твардовски да бърза и през нея година не намирах нищо неправилно в мудността му. Пък и с какво можех да сравнявам тая мудност, с каква единица да я измервам? Имаше ли в нашата литература дотогава подобен случай?
Най-лесното нещо е да упрекваш. Когато чукнеш в масата кокоше яйце откъм тъпия край, всички виждат, че то може да стои вертикално. А преди туй всички са се опитвали и то все се е търкулвало. Кой от велможите на съветската литература преди Твардовски или освен Твардовски би поискал и би се одързостил да предложи такава разрушителна повестчица на шефовете? В началото на 1962 година изобщо не можех да си представя: как е намислил да действа той? доколко ще сполучи? Но минаха години, сега знаем, че Твардовски е отпечатал повестта с 11 месеца закъснение, и с основание можем да го обвиним, че се е бавил, че недопустимо е протакал. Тъкмо когато повестта ми стигна до редакцията, Никита още бълваше змии и гущери по адрес на Сталин, търсеше какъв друг камък да запрати по него — и толкова на място щеше да му дойде една повест от пострадал! Ако още тогава, в инерцията на XXII конгрес, бе публикувана повестта ми, още по-лесно би се постигнало антисталинското дюдюкане около нея и, смятам, Никита, както беше се запалил, на драго сърце щеше да пусне в „Правда“ и моите глави „Една нощ на Сталин“ от „Първия кръг“. Такава една публикация в „Правда“ с 5 милиончета тираж се очертаваше пред очите ми много ясно, почти зрително, виждах я като наяве.
И сега не знам как е по-правилно да се оцени. Нямаше начин да взема и да занеса повестта си на Никита. Без съдействието на Твардовски и XXII конгрес нямаше да ми помогне. Но същевременно не мога да не кажа сега, че Твардовски изтърва златното време, изтърва приливната вълна, която би прехвърлила нашето буренце далеч отвъд веригата сталинистки скали и чак там би разкрила съдържанието му. Да бяхме отпечатали тогава, 2–3 месеца след конгреса, и главите за Сталин — колко по-непоправимо щяхме да го разголим, колко щяхме да затрудним по-нататъшното му гримиране. Литературата можеше да ускори историята. Но не я ускори.