Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

(Оттогава схванах, че някой ден ще ми свършат работа записите на литературните срещи, и взех да си записвам винаги, докато всичко още е прясно в паметта ми, а понякога дори и по време на самите обсъждания. Така е записано и всичко за Твардовски — и сега ми е жал да не възпроизведа ония срещи достоверно и обемно, макар че това може да направи по-тежка конструкцията на „Очерците“, да ги лиши от краткостта и лекотата, които ми се ще да постигна.)

Край същата голяма дългоовална маса, където наскоро бяха насядали толкова много от тях, сега Твардовски не събра „кворум“: един не сколасал да го прочете, друг не е в редакцията. Дойде Дементиев (на щатна бройка в Института за световна литература, в „Новый мир“ той се мяркаше за малко, тук той не си изкарваше хляба, а изпълняваше важна мисия). Твардовски го покани: „Сядай, Саша!“ Но Дементиев пренебрежително махна с ръка: „Какво има да си приказваме!“ Рече го наглед съкрушено (все едно и тъй, и тъй не става за печатане), но аз долових друг тон: яд, че им нося разкази кой от кой по-нахални и тегля Твардовски встрани от проверения павиран път. Още тогава усетих правилния смисъл на това тяхно кратко спречкване, а по-късно, когато ги опознах по-добре и двамата, се уверих: Дементиев го е прочел и още у тях (живееха в една сграда) е убеждавал Твардовски, че и дума не може да става за печатане. А прелъстеният Твардовски не се е поддал.

Те бяха на „ти“, винаги се държеха помежду си много свойски, и двамата си викаха един на друг „Саша“. Никой в редакцията не смееше да възразява на Твардовски, единствен Дементиев беше си извоювал правото на независимо мнение и спореше до насита, и дори дотам се беше стигнало, че Твардовски никое решение не смяташе за окончателно, преди да се е разбрал с Дементиев — все едно дали го е убедил, или му е отстъпил. А особено вкъщи Дементиев умееше да надвива Главния: Твардовски и му крещеше, и думкаше с юмрук, но най-често се съгласяваше. Така неусетно единият Саша зад гьрба на другия насочваше лекичко списанието. Казват, че Дементиев влияел предпазливо, много премерено. Твардовски надали е щял да търпи, ако Дементиев винаги само го е спъвал. Не били малко случаите, когато и той прокарвал нещо — какво толкоз има да се плашим (така станало с разказите на В. Гросман например). И почти неизменно подхвърлял: „Саша, не си прав! Това ще го поместим!“, когато Твардовски се запъвал по някакви лични причини, поради лична антипатия (често пъти и такива неща ставали). Дементиев спорел, но и си знаел мярката — къде да отстъпи, да се признае за победен. Той никога не биваше глупаво надменен, надут и това облекчаваше съществуването и на него самия, и на членовете на редакцията. Никой от редакторите не се страхуваше да му поиска съвет, в случая нищо не зависеше, както при Твардовски, от лошото му или благо настроение. Дементиев винаги беше настроен делово, бързо напипваше същината и ако можеше да помогне да се пробута някоя статия или абзац — като се сложи параванче, като се разместят думите, — непременно помагаше. Не беше безразличен като Закс към това как ще изглежда книжката, допринасяше списанието да е и по-свежо, и по-сочно, и дори по-остро — но всичко в рамките на разумното!, но стегнато с проверения партиен обръч и захлупено с проверения партиен капак!